автор: secret_rose

Мислиш ли, че не зная - не е нужно да бъда лирична
и да сричам в поезия твоята песенна милост.
Затова ни рисувам с дъждовните капки - различни са,
всяко тихо отмиване носи копнееща близост.

Но това не е обич, и в него не тегне очакване.
Просто... някаква стара картина е, като дъгата
по която търкулвахме истини, или вярвания,
и преди да настъпи зора, заличавах с ръката ти.

Днес отново вали - едри, пълни с живот са ми чувствата.
(Не проблясват ли есенно златни - не ги ли съзираш...)
Само миг ме изчакай, изчакай... и ще ги спусна
до покоя в онази река, от която извираме..

...

Преминават сезоните. Бързат, играят на жмичка
скрити в облаче бяло, в корона на дъб или някъде
от където сме тръгвали с нови надежди, и всичко е
като в пъстро платно, по което палитра е плакала.