автор: 0805

1.
Тя

крие
своите мъртви империи
под мека възглавница
стъпва тихо
на пръсти
върху адамови ябълки
мухлясали думи
чакат да бъдат
използвани
с тях абортира
спукани чужди
любови
люлее ги после
(чужди деца)
в очите си
сякаш свои
но в тях
не надничайте

2.
Тя

живее с душите на всичките мъртви поети,
на живите себе си дава, обичта си и хляба,
само насън и за малко прегръща сърцето си,
насън милва децата си – те са големи и знаят

как се диша с очи, как се пее през стиснати зъби,
как последният залък се дава на гладен, но чужд,
когото обичаш по дълг или просто по съвест,
как от всяка любов се умира или сковава кръст.

Тя е изгревът, смисълът, просто жената Мария,
беззащитно дете с доверчиво небе във очите.
Тя е любов. И в своите крехки юмручета крие
всички сълзи на света. Но там не надничайте.

3.
Тя

знае цената на всяко преглъщане,
премълчаната болка и тъмния спазъм,
когато душата остане без въздух,
а за смърт или прошка е все още рано;
тя знае какво е да чакаш разсъмване,
с тихи възли в сърцето да кърпиш нощта си,
с очите да милваш, вместо със пръсти,
и дом да си – за чуждите рани;
безстрашно живее своите изгреви,
от магарешки тръни прави постели,
тя е и тихата обич, и писъкът...
не надничайте скришом. Моля, недейте.

4.

можеш да я срещнеш
в средата на нечие изречение или
в точката на удивителната
да й нарисуваш очи в края на лятото
докато я чакаш
и познаеш
в цвета на зряло жито

и ако внезапно, замислен над деня си
(бръчките са видими само с просто око),
настъпиш къщурка
и тя изхрущи под краката ти
като отхапано сърце
или ръка
непомилвана,
да целунеш страха по челото
и да надникнеш в кладенеца

едва когато скочиш в него,
да разбереш –
Тя е.