автор: zebaitel

Не ми е дадено
да разгадавам думите,
да ги нахвърлям безразборно
в едно заплетено кълбо
и после да намирам
най-вътрешното крайче
на конеца и рязко, с един замах,
да ги разплитам.
Но мога да ги оцветявам:
да виждам, как
отслабналият ми балкон
складира нощем
лилава тишина,
а сутрин я превръща
в бледорозов шепот,
в което си партнира със морето.
И знам, че покривът
ми е сърдит,
не съм го черпила с години,
и той не ми говори вече,
единствено наесен
тихо плаче.
Стените ми се карат
всеки ден и ме замерват
с паяци,
на пода в кухнята
дъската почна да му хлопа,
но стълбите –
те тихо свирят джаз,
когато ни усетят,
че стъпваме прегърнати.