автор: Vaterlo

Колко много вини!
Колко много предпазни колани!
Крета армия дни -
до един дюстабани.

И клепално, в захлас,
като черквица селска,
глухо бие във тях
празна вече манерка.

И е жажда и мор.
Скърцащ в зъбите пясък.
Сто жестоки "защо"
остро в гърлото драскат.

Нямо слънце кърви
под небесните вежди.
Бит, животът върви,
оглупял от надежди.

Знае само мъжът,
несвален на колене -
в минало,
но несвършено,
животът е
поражение.

И се връща натам,
откъдето е тръгнал.
Този свят е голям,
но... до родния ъгъл.

Този свят е война,
вън от двора на детството.
Не изплезен медал -
то щастливо се плези

там, отляво, сега
там, отляво, където
на смъртта възразява
не мъжът, а детето.

И сред срам и позор,
всички каузи изгубил,
той, със ум-дезертьор,
но в сърцето - със чудо,

сам дори не разбрал,
бавно ще коленичи
пред онази жена -
неговото момиче.

И във мрака, присъщ
на едно озарение,
в минало,
но несвършено,
животът
е
продължение.