автор: nightfall94

Проплаква китара.

Сред гъсти къдрици
на тръпна маслинова нощ
поетът сънува лъчи на зорница...

Но драснат е
белег жесток –
сънят е обречен,
часът е фатален –
пълзи към гръдта му смъртта
с насочено дуло,
зловещо-брутална,
наточила страшна коса.

Поетът сънува зелени полета,
бездънно небе и река,
и смугли танцьорки с искрящи дайрета
в зелената сочна трева.
Поетът е млад –
като всички поети
е чувствен,
витаещ,
кипящ...

Но будна е черната орис
нелепа
и нейният зъл кочияш –
връхлитат внезапно и грабват
по списък
когото когато решат –
сънят недовършен,
стихът недописан
не ще ги омилостивят.

Поетът нагазва
в треви покрусени,
обгърнат от мрак вцепенен,
изсвяткват към него дула,
заредени
с омраза и гняв заслепен...
Прибира душата му
с черна каляска
злокобният бдящ кочияш.

Ридае китара.

А в мрака проблясва
сълза на куплет
недопят...