автор: feniks

най-тихите ми
мисли,
крехки
и омайно диви
ухае на смола и
на небе, но...
още тихо е,
без-стъпково,
с воали бледи
от мъгла и
погледи
през мигли,
скрити.
Вдълбана във ъгли
от тишина
извезвам
тайното ти
име,
стипчиво
мълчаливо
с капки-бисери
и белези
по ъглите,
извити.
Пробождам
вените със
мечта и бесен,
светло-
силен вятър.
Сред остра липса
на притегляне,
сред вихри
от болезнено
студуване,
със думи свити
в не-облечените си
дъна,
сред светлина
пръстено-бяла,
без-дъх,
във ризница
обличам
нежността си
и щит и слагам,
пъстро-сив.
А после
в бесен огън
си кова
душата
и в улеите
пръскат се
безброй
реки.
И нежността
дори за миг не се
пречупи,
оловото ковеше се
във тишина
и не куршуми,
а цветя
изгряха,
разля се слънце
диво във съня,
разроши ти
очите и
потопи те
в извор
-причастие
на
перлени
води