автор: hubavkaaa

Не много отдавна на най-нежно сгушената пейка в парка две ръце мълчаливо разказваха притча за любовта. Два погледа бяха нужни на Митрето да се влюби в онези екзотични очи-въглени.
Стояна беше момиче от ромски произход. Работеше като сервитьорка в крайпътно кафене. Тя притежаваше особена смеска от грация, сексапил и миловидност. Устните и бяха плътни и нежни - устни на вълшебница, които току отворили се сякаш разказваха мъдри приказки. Стояна от малка беше осиротяла, но намираше начин да завърже двата края. Живееше в скромна стая под наем. В Митрето откри един мил и гальовен мъж, макар малко нисък и грозноват – нея не я интересуваше. Но Митрето беше дете на родители от сой. Баща му беше директор на едно от РПУ-тата в града, а майка му работеше в общината. Когато научиха за връзката му с ромката се надигна невиждан досега скандал.
Бяха изминали два месеца откак Митрето живееше на крилете на любовта в Стоянината стая. Влюбените се издържаха само от бакшишите в кафенето. Бащата на Митрето беше пуснал полицейските си връзки почти из целия град и никой не го вземаше на работа. Стояна се измъчваше не заради липсата на пари, а поради загнездилото се в сърцето и чувство на отхвърленост от родителите на възлюбения и и обществото. Намекваше на Митрето да се разделят, защото за него ще е много по-добре, но той не искаше и да чуе. Докато един ден в кафенето не я потърси майка му със сълзи на очи да и върне детето.
- Но аз не съм го откраднала от вас, госпожо – зарида и Стояна
- Знам, знам, но как мислиш, че гледа обществото на вас? Какво бих направила аз, пък и баща му, когато обществото ви отхвърли?!
През последвалата нощ Стояна така и не успя да затвори очи. Мислеше, измъчваше се, търсеше отговори, но така и не намери. Реши, че няма да е егоистка. Стегна набързо багажа, докато Митрето отиваше до магазина, остави бележка и замина.
“По-добре ще си без мен, скъпи, ще видиш. Не искам аз да съм причината за нещастието ти. Не можем така да продължаваме да живеем затворени. Прости ми! Обичам те! Бъди щастлив! “ , по мигновено разтреперилата се мъжка ръка падаха една след друга тежки сълзи. В този ден нещо се преобърна у Митрето. Чернилка покри завинаги душата му. Скиташе се дни наред, с един и същи костюм, по един същ път, свършващ на една и съща пейка. Сега тя миришеше на самота. Белите коса и брада рисуваха белезите на времето. Време, в което Митрето така и не се вписа в обществото, освен като луд, който децата подиграваха.
- Къде е жената? – питаха със смях децата.
А Митрето пъхваше ръката си в левия си горен джоб. Не си спомняше откога не беше разговарял с другиго, освен със себе си наум. Митрето живееше в измислен свят, в измислено време, спряло двадесет години назад с жена, чийто млад образ изпълваше цялото му съзнание, а се побираше в един малък джоб.
***
Странен, привидно млад господин, в бял костюм, с бяла шапка-идиотка идиотски се хилеше, а очите му шареха из всички пейки в парка. Очите му жадно се впиха в едно момиче, стоящо само. С всяка крачка у този бял господин надеждата искреше още повече и пълнеше очите му. Застана до момичето и с мил глас запита:
- Може ли да седна до вас?
- Защо? Има много свободни скамейки – тросна се момичето, чийто ден не беше от най-розовите.
- Има… Но на тях и самота има - тъжно отрони тези думи, идиотският Белчо, отдръпвайки се от момичето.
С часове се скиташе самотникът. С часове и с дни. Докато един ден не видя една прашна пейка, скътана в края на парка. На нея стоеше възрастен мъж, празно загледан в пространството.
- Може ли да седна до вас? – запита белият господин.
Никой не му каза “да”, но и никой не го изгони, както обичайно ставаше. Идиотската усмивка цъфна на устата на странника. След известно време възрастният се обърна срещу него и го изгледа, след което продума:
- Ти някакъв ангел ли си?
Белият намръщи леко вежди и отговори:
- Да! Аз съм от онези с шестте крила. И съм тук , за да си намеря приятел. Ти искаш ли да си ми приятел?!
Възрастният се усмихна от много време насам, извади ръката си от джоба и рече:
- Димитър. Викат ми Митрето. Приятно ми е!
- Павел – белият намръщи пак зачудено вежди – Никак досега не са ми викали. Викай ми както искаш! Павка, Павлюшка… Днес денят е много горещ. Миналият ден бях на врачка – странна жена. Твърде силно гримирана, с едни дълги нокти… А вчера, когато отивах до махленския магазин…