автор: dimension

Отколе, Стоене, съм болна легнàла.
Чьорни ми òчи - чьорно сонуват.
Вари ми майкя темни отвари.
Нощя будувам, деня бленувам.

Че дет` ми прати сватове тежки,
от татя – меня – за теб да искат,
никой от тех ли не ти донесе,
че лани първом дала съм китка?

Другом да беше – да го забравиш!
И аз – блажена – да та прегърна.
А оназ китка дадох на брат ти…
Ден ми я носи. Подир я върна.

Отпосле брат ти взе си Невяна.
А мойно сòрце студом зимува.
Снаха не бех ти, как невяста да стана?
По ваште двори как ща минувам?

С тебе, Стоене, са разминахме.
Кога та исках – бех йоще малка.
Кога пораснах – ти гора хвана.
Три годин` чеках… Па доде брат ти.

Не мой, Стоене, ми давай очи си!
Сал яз - кога сватба ти дойде на сгода –
в храмот за теб ща пална свещица.
Зад гърбот твой, зад мойна сòлза.