Бабичката с кантарчето проявява някакъв странен, натрапчив и болезнен интерес към ненормалното.
"Виж, виж - сочи тя с костеливия си пръст - какъв грозен човек минава!..."
Не дай си боже по Главната да се зададе човек в инвалидна количка! Тя мълчаливо, и дълго го проследява с поглед. Гледа го със съжаление, примесено с недоверие и почуда, сякаш е видяла марсианец!
"Виж - побутва ме - тоя човек гаче ли не може да върви!"
"Инвалид е." - казвам.
"Ами да - казва тя - няма крака."
Някои други, които минават покрай нас имат крака, обаче са много дебели.
Бабичката с кантарчето силно се впечатлява от дебелите хора. А такива дал господ!
"Виж, виж, каква дебела жена!" - посочва ми тя.
И като отминава жената, въздъхва: "Много дебели и грозни хора има напоследък, защо така, не знам..."
Пред кантарчето застава висок, едър, пълен мъж. Ще се тегли. Бабичката го измерва критично с поглед: "Ти колко тежиш?"
"Ами не знам - отвръща човекът - сега ще видим!"
"Тъй като та гледам - казва тя - си над сто и двадесет... тебе няма да те тегля на кантара!"
"Ама защо ма, бабче?!"
"Моят кантар тегли до 120 килограма - обяснява бабичката - ще ми го счупиш!"
И инат бабичка, колкото и да и обясняваше човекът, че няма 120 кила, не го качи на кантара си!
После, като си замина, обясни: "Към сто и тридесет беше най-малко..."
Кантарчето е от най-старите, очукано, като нея, не си знае годините и много често, особено жените, недоволстват, че не тегли правилно и ги изкарва по-тежки, отколкото са.
Тогава бабичката започва да върти копчето, уж да го настрои точно и обикновено още повече го обърква... Ето, подава и монетата един мъж, качва се и казва: "Бабке, нещо не е точно кантарчето!", тя започва пак да върти накъдето и падне копчето, а той, като гледа как стрелката отива, веднъж зад 120, а после, обратно, от другата страна на нулата, с една дума - пет горе, пет долу!, накрая слиза и и казва: "А бе, бабке, я си ми върни монетата!..."
Случват се и такива работи в бизнеса...
Вече минава пет часа и по Главната приижда народ. Минава покрай нас млада жена, бута количка с малко дете, отстрани около нея вървят още четири по-големи.
"Виж - побутва ме тя - тази жена има ПЕТ деца!?"
"Откъде знаеш - казвам - може някои да не са нейни?..."
"А, знам аз - отговаря бабичката - питах я! И петте, кай, бабче, са мои..."
Бабката имала сестра и брат, но нейната баба, на майка и майката имала девет!
"Навремето хората имали по повече деца - разказва ми. - Били девет деца - продължава - най-големите, двама сина: Черньо и Злати. Заболял Черньо от лоша болест и починал... а бил най-хубавия! Цялото село се събрало, и всички плачели, всички скърбели за Черньо казвали: "Защо беше Черньо, защо не беше Злати!" И майка им така плачела и нареждала: "Боже, да беше ми оставил Черньо, да беше взел Злати!"
Защото, заключава бабичката, майка най-жали за първо чедо, най-мило и е."
Мълчи, а после добавя: "Така е, защото господ прибира при себе си първо тези, които най-много обича!"
Бабке, бабке, казвам си, направо ме закопа с това, знаеш ли...