По най-отдалеченото си
очертание се спускам,
по мисъл...
Догонвам си
измислените граници,
които ме предпазваха
от зли очи,
студени факли
в пътища на странници.
Които ме захранваха
с покой
на ключ във бравата
на времето,
на смисъл-воин във отбой.
Заклещена
винях си стремето.
По птичите параклиси
будувах,
но кукувиче не живях..
Само
шепичка надежда струвах,
но себе си не овдовях.