миришат на мокра коса
и живот
течен и пълен с бъдеще,
(но сега е прашен октомври)
и майка ми
с разкъсана плът
е крещяла
в минути зора,
закачили прозорците
в нейното най-кърваво утро,
в моето най-първо,
и онова момиченце
с ръбести колена
ненамерило времето си,
и лудостта ми да дишам,
продължително харакири,
(но не умирам),
железопътни релси
в началото на всяка сцена,
накрая Куфар,
в който измислям името си
между Руски паметник
и площад "Македония"
(и колко обичам скоби),
сервитьорката този път е Надежда
с водка Finlandia,
a бъдещето е по-магнетично
от всякога.