автор: thebigplucky

Още си спомням...
Любов от пръв поглед.
Време неспокойно, някак – илюзорно.
Влакът на живота – едва мръднал от перона;
ние, щастливи до безбожност –
зяпахме и махахме през прозорците;
дрешките ни – лъскави, миришеха още на картон от опаковките.
И всичко беше красиво и стойностно, ново.
Всеки стих покълваше и даваше плод.
Всяка ласка разтърсваше крехките основи...

А после...
После имаше много, много погледи;
любов – не чак толкова.
Времето в безкрайността се точеше –
все така - с всеки път все по-илюзорно започнато.
Влаковете – препускаха бясно през живота;
търсехме своя, но... разписанията – сложни.
Нямаше време за излишно зазяпване през прозорците -
бързахме и не усещахме трупащата се умора,
претъпканите купета, дрешките поизносени...
Стиховете, прочетени отгоре-отгоре,
оставаха без отговор – за после.
Ласките, споделени в мигове на безотговорност,
сливаха се с вътрешните ни стонове и търсеха някаква опора.
А ни беше още толкова рано за късни сезони...

Сега – последен може да е всеки поглед и всяка любов.
Вкопчваме се в нея отчаяни – като в живота.
На всяка крайна гара пием коняка си самотни -
тук влакове рядко минават,
а верния – вече не си го и спомняме.
През прозореца смътно се мяркат
силуетите на отдалечаващи се възможности,
но дрехите – маркови, вносни.
Стиховете – трупат се – все по-мъдри и по-философски;
да имаше само кой да ги поразрови
и поне една въздишка след тях да отрони...
За ласка бегла душата се моли -
за малко поне да ни докосне онзи някогашен копнеж по невъзможното...
С цигарата по-лесно се понасят и липсите, и пропуснатите истории,
и споменът за онзи пръв поглед към теб –
моя единствена и истинска любов...