автор: sljapata

Невъзможното в душите ни намига.
Безгрешни сламки хващаме по мръкнало
и дърпаме за гушите
самите себе си,
и времето -
дано да посадим отново люляци в косите си!
Солени рани люшкани със дух на виолетки
забавят босите крака,
забързват мисълта
за дрехите,
девойката,
вира…
И детството със всички свои цигански лета,
като каменояд откриващ козите пътеки
засмуква сълзите сгрешени
при светкавица
от болката
сега.
Събличане по съмнало-къде да скрием ризите
просмукали страха от себе си ...
Ще се намерим с теб по мръкнало
познали синьото
в очите
на дете.