автор: meiia

Не те поканих във бездомния си сън.
Тръгни си по-добре недосънувал.
Прошумоли сред цялата си суета отвън
и забрави за пътя,дето си го пропътувал.
Защо ли са ти малките ми чудеса.
Та те са от стъклата разноцветие.
Не си ми вехтошар за тези стъкълца.
Платих прескъпо те,за да засветят.
Защо ли си дошъл по-алчен от смъртта
за капките живот,които съхранявам.
Все още се ядосвам и на глупостта
за топлината ти да ти се предавам.
Приспал си на съня ми нощните пазачи,
за да тършуваш в мене като в кадифе.
Ще се събудя,каквото и това сега да значи.
Ще си сваря от най-горчивото кафе.