автор: GINKO_PRIM

Навярно той (или пък тя) все още разпознава цветовете
и в сиво-синята повърхност е различил
и разгадал чертите на нещо хубаво.
Навярно от години крачи бос
по острото на неодяланите камъни
навъпреки соленото.
Навярно също го е страх,
ала се хвърля дръзко във водата
и плува без акваланг в дълбокото,
а дъното не е, не е покрито с пясък. Нè е гладко.
По дъното – скали.
Наоколо – наситени мълчания –
без рими,
без фалшиви оправдания...
И всяка ниша, до живот вдълбавана,
във същността си е единствено съперник
или свърталище на морски таралежи
(отровата в бодлите им бележи за дълго
и отваря гнойни рани).
Навярно наоколо танцуват ято призраци –
онези риби могат и разказват за слънце,
отразявайки в зелено, в червено, златно
и изобщо в цвят или в загадъчно движение...
Навярно медузите жигосват,
а хищниците дебнат от подмолите.
Навярно...
Навярно мидите, заседнали в гръдта ми
са бисерни...

Навярно онзи, който ме познава
отдавна е усетил болката
от безвъздушното,
от тъмното,
от липсата,
от мъртвите вълнения,
но е разбирал
и навъпреки ме плува...