автор: Annna

Противна жена! Всички я мразеха!... Дори аз. Където и да я срещнех – на стълбите, в магазина, на будката за вестници - активираше поривите ми за повръщане. Толкова отрицание навряно, натъпкано, дори претъпкано в едно единствено тяло, е свръх разумното... Тъпото е, че нищо конкретно не ми беше направила. Всичко беше заради гледането. Втренчваше се с воднисто-мокрите си, избелели очи, като жаден миньор, треперещ да надупчи земята, да я разтвори докрай и да гледа вътре.
Зяпваше и човекът най-малкото се спъваше, просваше се в цялата си дължина на тротоара, или изневиделица скачаше да го хапе, иначе милото куче на съседката. Или.. Знам ли, все някакви екзотики сполитаха човека, който попаднеше пред погледа й. „Вещица!” – викаха й децата, а жената беше, как да кажа... стара мома, но със симптомите на старомоминството увеличени на куб. Тя желаеше, даже се кефеше да е мома и то с цялата скука на мухъла и плесента, бъкащи от моминството. Всички тези екстри Господ беше събрал в Мис Мъфет - повехнала, саморазрушаваща се, зла отрова.
Мъфет говореше срещу всички и всичко. Мърмореше, коментираше и плюеше. Но случайно разбрах, че го прави и за себе си. Видях я в магазина за дрехи, докато пробваше някаква бозава фуста. „Не! – мърмореше на отражението си в огледалото – Това не може да е коса. Рядка, безцветна и степана! А, увисналите бузи... Кошмар! Ти, Мъфет, си една сива мишка с кожа, провиснала като празна торба!”
Е, и аз съм я обсъждала, но чак така... После разбрахме какво беше направила.
....
Напечен летен малко-след-обяд. От онези, на които хората казват – „контрастен, синьо-жълто-червен, изцъклен и... спарен”, напълно неподходящ за посещение при най-добрия маг в града. Беше прекалено светло за тъмни срещи. Но не и за госпожица Мъфет. Дегизирана като бабичка от квартала, с посребрена перука и стара, сивкава рокля, тя пристъпи към вратата на Мага. Огледа се за звънец, но не видя нищо друго освен черна, сатенена панделка, която висеше, ни в клин, ни в ръкав, от малко прозорче в дясно на вратата. Дръпна я и панделката остана в ръката й. За съжаление не се чу звънене. Въпреки това вратата се отвори. Вътре, освен тъмния коридор с непонятни символи по стените, нямаше никого. Мъфет помисли само миг и влезе гордо. Така или иначе беше стигнала до тук. Вървя до самото черно на тъмния коридор, когато нещо й подсказа, че трябва да завие наляво. Едва не се блъсна в стара, дървена врата. Напипа бравата и я отвори. Загадъчните неща бяха до тук. Пред погледа й се откри съвсем обикновена дневна – кресло, диван с овехтяла червена някога дамаска, библиотека... Магът стоеше в центъра на помещението и я чакаше усмихнат. Беше особен, но не по магически. По-скоро беше като вманиачен програмист – с очила, тъмни, развлечени дрехи, рядка брадичка...
- Мъфет? Мис? – попита той.
- Не! Няма значение как се казвам. Дошла съм за друго – тихо процеди тя.
- Разбирам - учтиво кимна Мага. – Моля, седнете и ми дайте панделката. От нея ще разбера основното. – и той й предложи стол до кръглата маса в центъра на стаята.
- Няма да сядам. Времето ми е ограничено. – категорично каза Мъфет и подаде панделката. – Има нещо, което трябва да оправя веднъж завинаги.
- Виждам – усмихна се разбиращо Мага, притворил очи, стискайки черния сатенeн отрязък. – То върви над вас. Чужда енергия, която се е залепила за астралното ви тяло и го смуче. Пречи ви във всичко...
- Именно – почти подскочи на място Мъфет – Усещам я непрекъснато! Спъва ме на улицата. В работата... Така и не можах да стана каквато искам... И всеки път я усещах – сянката – как тежи над мен и ме притиска – все по-ниско. Сега обаче наистина е спешно, защото ще стигна до земята.
- Дори не подозирате колко сте права... Вие сте стигнали земята... въпросът е да не отидете под нея. – сериозно каза Мага, а Мис Мъфет го изгледа разтревожено и въпреки нежеланието си приседна на крайчето на предложения й стол. Мага извади внимателно стара книга и театрално бавно я разтвори. Зачете.
- Ето какво – каза внимателно и с колебание в гласа Мага – знам какво да направя, за да се отървем от човекът, който ви омагьосва... Само дето имам особено чувство – не го виждам добре. Жена е, но... Или е много добър маг... или има сила, която я закриля... Трябва да ви предупредя, че е много рисковано да правим магия, защото...
- Не ме интересува! Поемам риска! Знам какво ще кажете – може да се окаже някой много близък... дори най-близък човек! Но аз нямам никого! Затова – действайте!
Той тихо зачете магическите думи. Взе конец от роклята на старата мома, натопи го в мъртва вода и започна да връзва възел след възел. Всяко стягане той наричаше с името на един от главните демони. Когато свърши имаше изтощен вид, а думите му едва се чуваха:
- След шест дни ще занесеш този конец на място, където не минава никой и ще го закопаеш. По целия път ще мълчиш. Докато го зариваш ще кажеш само това – и той й подаде малко изписано листче. – Научи го наизуст. Ако врагът ти продължи да те тормози – първо ще изгуби гласа си, а после... бесовете ще го отнесат... Както ти сама ще им обещаеш.
Мъфет потрепери при допира с предметите. Мушна ги бързо в ръкава си, плати на Мага и бързешком, без да се сбогува, излезе.
- Поемаш голям риск – чу гласа на мъжа зад себе си, но дори не се обърна. Бързаше.
Следващите няколко седмици никой не беше виждал досадната Мис Мъфет. Когато случайно я срещнах на стълбите, имаше вид на животно, преследвано от самата смърт. Очите й за първи път не се впиха в мен. Напротив – тя сведе поглед и забърза крачка. По всичко личеше, че иска да се шмугне във вехтата си сива квартира и да бъде сама. От цялото й поведение, дори от намачканата бозава рокля, лъхаше страх от нещо.
- Здравейте, Мис Мъфет. Как сте днес? – попитах притеснено аз.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но така и не чух отговора й. Очите й се разшириха от непонятен за мен ужас, а устните й се разкривиха в гримаса, наподобяваща плач. Гледаше нещо зад гърба ми. Обърнах се, но там нямаше нищо. Старата мома претича покрай мен и повече не я видях... До днес, когато я изнесоха мъртва от дома й. По шията й имаше следи от нокти - нейните нокти. Все едно преди да умре се беше опитвала да извади нещо от гърлото си. Или да каже нещо...?
Сред хората, които се тълпяха на входа, за да я видят, беше и очилат непознат, който изключително много приличаше на вманиачен програмист с мрачни дрехи. Никой не му обърна внимание. Той тъжно поклати глава, когато носилката с мъртвото тяло мина покрай него. „Предупреждавах я! – прошепна на себе си той – Ето защо не можех да видя кой я кълне... Сама го е правила. Сама!”
За погледите на обикновените хора остана невидим знакът, който бяха оставили върху Мис Мъфет принцовете на мрака...