автор: GINKO_PRIM

Защото без раздаване не става
и аз полях...
До капка се източих -
черешата на хълма да подпаля.
Събрах си жътвите във тежки снопове.
И овършах -
зърнóто да отделя от плявата,
а на бостана харизах и последната си сладост...

Сега ми причернява, но стискам зъби.
Само да не падна!

Без милост, маранята натежава.
Притиска все по-ниско към земята
и ме души...
Ще се стъмня съвсем.
Съвсем ще отънея, преди да се излея в бясна буря
и да разчистя черното и сухото от себе си,
за да наситя здрача с шепата светулки или светкавици,
в които се превръщаха звездите,
пречупили на слънчевите зайчета в очите ми най-яркото...

И ще остана лято.