автор: inspired

Бойка Милке е отскоро повторно омъжена и обича съпруга си. Той е чистокръвен германец (ариец?), само дето малко е сляп. Малко.
Бойка е много щастлива с Карл, въпреки недъга му и разликата в годините. Всъщност само девет. Открила го докато работела в старческия дом в гр. Хаусбург, провинция Бохемия, като медицинска сестра с българска диплома за работа с хора в неравностойно положение.
Бойка напуснала България по съвета на една своя приятелка от Берлин, която от дълго време я убеждавала, че не е длъжна да търпи пиянството и побоите на източноевропейския си съпруг, да работи за жълти стотинки в окаяните старчески домове по селата и да съсипва жизнената си енергия, красота и чувство за хумор за тоя дето духа.
В разцвета на женските си сили, някъде около четиридесетте, загоряла от българско слънце, продължителен развод и безпаричие, Бойка пристигнала в тази чужда страна като благодаряла мислено на баща си, че навремето я натискал да учи немски език в гимназията. Общителна и трудолюбива по природа, Бойка скоро се адаптирала, намерила си работа и заживяла спокойно като всички европейци и в частност германци в семейството наречено Европейски съюз.
Карл бил един от многото неравностойни в Дома на Неравностойните. Онова, поради което Бойка веднага го отличила от другите, било чувството му за хумор и кроткия му нрав, които в повечето случаи вървели ръка за ръка.
Бойка не се интересувала от миналото на Карл, защото била толерантна по природа, а и опитът от първия й брак я научил, че колко по-малко се интересуваш от миналото на мъжа, с когото живееш, толкова по-малко комплекси ще проявява той пред теб. А това, което най не харесвала Бойка, били комплексираните хора, сиреч тия, които имали даден проблем и непрекъснато демонстрирали, че не могат да го решат. Освен това Бойка била забелязала в брачния си опит, че проявиш ли разбиране към някой лош навик на човека, с когото живееш, той съвсем престава да се съобразява с теб. И тъй като на г-жа Милке й било дошло до гуша от лоши навици, тя гледала да живее като в модерно списание. И тъй като навреме забелязала, че отношението й към Карл като строга сестра към пациент много му харесва, тя гледала да запази дистанцията и да продължи тази игра, колкото може по-дълго. Карл имал солидна пенсия по инвалидност, осигурено, макар и несобствено жилище, и Бойка Милке отдавна забравила ежедневните български грижи. Тя поддържала дисциплината в отношенията със съпруга си, а и той, с априори самодисциплиниращ се дух, изживявал щастието да си има добра съпруга, въпреки този ужасен недъг.
Карл не бил роден сляп, но още като бебе, поради някакво възпаление, почти загубил зрението си. “Почти” значело, че виждал само смътни петна и силуети и то при добро осветление, но никога, никога, не можел да усети красотата на света. Единственото му преимущество било, че понякога можел да избягва сблъсъка с някой от предметите, без да използва непременно бастунчето си.
Понякога, когато Бойка влизала в стаята, огрята от слънцето, той радостно възкликвал:
– Виждам те, виждам те! Днес си много красива! Сложила си си от любимото ми червило с цвят на праскова!
Истината била, че Карл имал такова обоняние и слух, че можел да различи без грешка поне пет марки от атрибутите за разкрасяване, с които обичал да изненадва жена си, поръчвайки ги чрез интернет от настолния си компютър, на който работел перфектно, макар и сляп.
Понякога, в студените есенни нощи, минути преди плъховете да се разтичат под покрива на старата немска къща, Карл въздъхвал и казвал:
– Чувам ги как дишат… Иде буря.
В такива нощи, прегърнала мекото му тяло, Бойка шепнешком му разказвала за детството си, за селския двор, където отрасла, за смешните истории на нейните роднини и приятели…
Карл никога не я разпитвал за нейните любовни истории, но много обичал да слуша такива. Понякога Бойка вмъквала незабележимо части от тъжната история на своя живот, но винаги завършвала с хубав край, защото Карл много се разстройвал, когато някоя история завършвала зле.
В такива моменти Карл впервал невиждащите си очи в Бойка и питал:
– Нали си красива?!
– Много, но не прекалено красива – винаги отвръщала тя и въздъхвала, защото знаела, че Карл иска да чуе гласа й и усети диханието й. – Нали това казват и твоите приятели?
Тогава Карл затварял очи, за да се наслади дълго на образа й, който само той “виждал”…
Вече пета година живеели заедно и все така се случвало, че никога не се разделяли за повече от три-четири дни. Когато все пак й се налагало да отсъства, Бойка правела вкусна българска баница, нарязвала я на парчета в тавата, приготвяла зелник и щрудел с ябълки, изкъпвала го, изрязвала му ноктите на ръцете и краката, постилала леглото с високите пухкави възглавници и заминавала за кратко.
Бойка не смеела да остави по-дълго Карл, защото знаела, че всички страхове от тъмното пред очите му ще изригнат със страшна сила. Как се справял с тях преди да я срещне, Бойка не знаела, но знаела, че трябва дълги вечери след това да му пее и говори, за да се почувства отново щастлив като дете.
Иначе Карл имал много точен и прецизен ум и от дома си чрез телефона и компютъра организирал и ръководел целия бюджет на семейството. На всяко първо число, когато постъпвали средства по сметките и на двамата, той сядал и изготвял месечния план, внасял промени в генералните схеми, а на последния ден от месеца отчитал всичко на жена си до последен евроцент като истински немски примерен съпруг, който искал да се чувства уважаван и почитан.
– Не трябва да се влага емоция в паричните неща – повтарял й често той – това не е българска баница. Как се казва на български – едно към гьотерите, хе-хе! Манджа с грозде. Трябва разумно да се подхожда, дааа...
Затова Бойка Милке решила да подходи разумно и да инвестира в България като изкупи дела на бившия си съпруг от съсобственото им семейно жилище. А и Карл много се зарадвал, че ще може да помогне с финансови съвети и осигуряване на заем, но и много се натъжил, като разбрал, че Бойка ще отсъства най-малко седмица, ако не и повече.
– Ще ти се обаждам всеки ден – казала Бойка – и ако има нещо проблем – веднага се прибирам.
Бойка малко се притеснявала Карл да не ревнува много, защото знаела какво става в душата на ревнивия съпруг и че след това с месеци и с години ще има да си пати. Всъщност, нейният български опит със сприхав и емоционален съпруг не можел да се сравнява с немската педантичност и дълбокофилософска логика “над нещата”, но кой знае... Най-малкото Карл, меко казано, ще я иронизира с тънкото си чувство за хумор и още по-тънко безкрайно мъжко съмнение за нейният опит да се върне към стария си див и нецивилизован начин на живот с някой първобитен югоизточен мъж. Още повече, че една нейна приятелка, също щастливо женена за немец, винаги имала тия проблеми, когато й се налагало да отсъства за дълго.
Тъй като била открита по душа и честна по природа, Бойка била уверена, че няма да причини страдание на Карл. Работейки немалко като медицинска сестра, тя вече си била изработила мерките и границите, до които може да стигне, а те били съвсем прости: да се наслаждава на позитивното си въздействие като жена върху мъжете, с които и се налага да се среща, да се шегува и закача без мярка, а всъщност – да изпитва огромно удоволствие от общуването. Само това. Сексуалният й живот с Карл и давал и нежност, и многообразие и емоция, да се чудиш откъде един сляп мъж, който е принуден да живее в непрекъснато ограничение откъм живота, може да намери енергия и въображение за това. Но всъщност като жена, Бойка изобщо не си давала сметка за безкрайността на мъжкото въображение, пък и не и се налагало, тъй като това, което получавала, било за нея напълно достатъчно. Естествено, тя смътно се досещала, че дълбокосантименталната природа на Карл, засилена от недъга му, е в основата на всичко, но предпочитала да го нарича с простото име “обич” и да му отвръща със същото доколкото може. “Любовта е нещо, което рано или късно винаги те наранява” – често си казвала Бойка, спомняйки си миналото – “а обичта – никога не ти причинява страдание, е, само по изключение” – заключавала убедено тя.
Тъй като се връщала в България със самочувствието на успял човек, Бойка почти не изпитала носталгия. Страстта й да придобива, отдавна заменила участта й да губи, давала енергия на г-жа Милке, усмивката не слизала от лицето й, а от шоколадовата и кожа и скъпия немски грим и парфюм се носел аромата на щастлива и харесваща живота си жена. Както обещала на Карл, тя му се обаждала редовно и се съветвала по всички финансови и делови въпроси, а от другата страна на телефона чувала сякаш гласа на нейния адвокат и приятел. Но не щеш ли, работата се закучила заради бюрократичните проблеми на властите в България и ината и алчността на Пенко, бившият й съпруг, та Милке, ще не ще, трябвало да удължи престоя си. Сякаш за да я задържат повече до себе си и родителите й внезапно се разболели сериозно и Бойка хукнала по доктори и болници. Все пак, благодарение на нейния опит и медицинска култура, и най-вече на силния й дух и нескончаема позитивна енергия, Бойка не се оставила в косматите лапи на проблемите, ловко се измъкнала от тях и накрая им се присмяла отвисоко, сиреч от самолета обратно за Германия. “Всичко е добре, когато завършва добре”, повтаряла си тя една мисъл на Хемингуей, докато разгръщала рекламните списания за мода в салона за важни пътници.
Когато се прибрала, Карл я посрещнал на летището и веднага е обгрижил с подаръци и кротка нежност. Вярно, бил си пуснал брада, а ноктите му били изрязани доста нескопосано, но иначе си бил съвсем същият добър съпруг, дори не миришел на вино, както очаквала. Все пак Карл бил мъж, без приятели, оставен в принудителна самота.
След като привела къщата в ред за няколко часа, Бойка пристъпила и към финансовата част, но на Карл не му се говорело за пари, сметки и имоти, иначе любимата му тема.
– Остави това за друг път, Бойка – казал Карл – мозъкът ми е изморен.
– Но, скъпи, днес е последния ден от месеца – учудила се г-жа Милке – трябва да изготвиш отчетите. Ето, аз ти нося всички документи какво съм плащала…
– Сметките могат да почакат – казал великодушно Карл – но аз не мога…
Бойка изпълнила с удоволствие брачните си задължения, но интуицията й подсказвала, че нещо не е наред. След като няколко дни подред Карл все отлагал изготвянето на отчета, тя най-сетне решила, че той вероятно е проиграл някаква сума на хазарт с приятели или по интернет, още повече, че това било често срещано занимание в домовете за хора в неравностойно положение, които очевидно имали малък избор как и къде да си харчат парите. А без строга и умна съпруга всяко старо удоволствие рано или късно се завръща на прага. Бойка се засмяла наум и веднага му простила, а после направила любимата му българска баница, зелник и ябълков щрудел, избърсала ръцете си в синята си карирана престилка, пуснала я след това в пералната машина и седнала пред компютъра да оправи сметките и напасне бюджета, докато Карл лакомо нагъвал в кухнята.
Фактурите за последния месец били толкова много, повечето изпратени в електронен вид по интернет, че на работливата Бойка Милке и трябвало почти цяла нощ за да свърши работата. И докато Карл похърквал сладко и мирно в спалнята, тя си припявала любимия стих от Дебелянов, останал в съзнанието й още от ученическите години.
Понякога, само понякога Бойка съжалявала, че мъжът и няма дарбата и фантазиите на поет.

*

Бойка ми се обади някъде рано сутринта на трети юни, в събота, разтресе ме от сладкия ми сън и ме хвърли в дебрите на душевните си проблеми от три хиляди километра разстояние.
Понеже бях неин приятел от ученическите години, адвокат и изповедник, приех участта да ме въведе в подробностите и да получи съвет от мен. Не ми беше за първи път.
Бойка ту плачеше, ту се смееше в слушалката. Явно беше в състояние на, пред или след женска хистерия, а това състояние хич не го обичам.
Бяхме се видели в България преди седмица, за малко на кафе, всеки да сподели набързо и с удоволствие живота си; тя изглеждаше все така жизнена и приказлива, а и тя каза същото за мен. Дадох и най-общо няколко тактически съвета по имотните й проблеми и скоро получих удовлетворението, че се е справила блестящо.
Но сега…
Първо си помислих, че нещо лошо се е случило със съпруга й.
Отчасти бях познал. Бойка искаше да се развежда с Карл. Беше му жестоко обидена, наранена, удивена и шокирана. По-точно казано с една дума – беше шашната.
– Представи си! – бърбореше възбудено Бойка в слушалката, – сядам на компютъра да прегледам и платя всички разходи за месеца, в който отсъствах, и какво мислиш че намирам?. – Бойка замълча някак тържествуващо…
– Какво? – отроних.
– Фактура проформа за дължими 299 евро. За жена. За проститутка! – викна тя. – Не можех да разбера Бойка смее ли се или плаче. Май го правеше едновременно. – Фактурата е от Бремен, представяш ли си, на 500 км. от нас. Ние живее в Хаусбург!
– И?
– Какво “и?” ! Значи докато аз съм била в България, Карл една сутрин си е взел шапката и бастунчето, качил се е на влака и е отишъл в Бремен при проститутка. Чудех се аз що ме мотае, та не правим отчета за месеца. Боже, кажи ми, да се развеждам ли сега, какво да правя…
– Поръчал си е по интернет, така ли? – попитах.
– Така! А оттам съвсем стриктно са му изпратили сметката. Изобщо нямаше да разбера иначе.
Започваше да ми става смешно. Много смешно. Какво лошо има? Поръчал си човека стока, по-точно услуга, консумирал я, и трябва да си я плати. Всичко е точно, по немски. Става в цял свят. Какво очаква Бойка.
Други такива сметки има ли? – попитах дискретно.
– Това е хубавото, че няма – въздъхна облекчено Бойка, – проверих, откак сме женени всички фактури, когато съм отсъствала за малко. А сега се забавих месец – и ето! Ама той съвсем като жена, бе! – ядосваше се Бойка – не може ли да потърпи малко! Аз как се въздържам, как нямам нужда от друг мъж, как го обичам! – Бойка наистина се разплака. Очевидно за нея това си беше унижение. Очаквах да изстреля фразата, че всички мъже са свине или нещо подобно, но изглежда немския начин на възпитание вече си беше казал думата. Пък и Бойка си беше добро момиче.
– Карл какво казва по случая? – все пак побързах да прекъсна мълчанието отсреща – признава ли?
– Там е работа, че не признава съвсем – каза Бойка някак облекчено – и не знам дали да му вярвам. Бил отишъл там ей така, да се разходи, качил се на втория етаж, поприказвал си малко и хванал обратния влак.
– Да бе!
– Казва ми: “Това мила Бойка се нарича на немски “фантазише шпилен”, – игра на въображението, значи, – преведе тя – удоволствието да пътуваш до там и да си представяш, че отиваш при жена и после пък да си представяш, че си бил, когато се връщаш, но да си останеш верен съпруг до края…” Ще му дам аз на него една “фантазише шпилен”! Господи, този Карл, само това не съм очаквала!…
Първо се насмях хубаво по телефона. “Фантазише шпилен”, значи. Я виж ти, не ми беше хрумвало. Май трябва първо да предупредя жена си, ако и аз… После се съсредоточих към Бойка.
– Чакай сега да анализираме ситуацията – започнах аз – няма голямо значение дали наистина е бил или само си е въобразявал, чакай, не ме прекъсвай, моля те… Какъв е животът на Карл? Живот на сляп мъж. А преди да го срещнеш? Имал ли е друг брак? Нямал е. Къде е живял почти през целия си живот, нали е бил сирак. В домове за неравностойни хора. Там е израсъл. Там е направил контакти. Какво мислиш, че са правили такива мъже преди да срещнат такава разкошна жена като теб. Били са целомъдрени девици? Глупости! Просто са се обаждали в някой публичен дом и са си поръчвали жена. Проститутка или както там го наричаш. Все пак той е бил мъж и е имал нормални нужди от… е, от секс, де! Ти какво би правила, ако не си в манастир и беше сляпа. Щеше ли да приемеш живота си такъв, какъвто ти се отрежда. А защо напусна мъжа си, който те биеше, изневеряваше и пиеше като прасе….
Замълчах малко, за да може да обмислим и тя и аз какво изстрелях в слушалката. Ясно ми беше, че се идентифицирам с него като мъж и при това сляп.
– Знаеш ли колко е трудно за един мъж, който е имал навици през живота си, като тия да се облекчава с някоя проститутка, като остане сам за повече от месец, да седи и да се моли. Мисля, че трябва да се опиташ да го разбереш. Неговите страхове, неговите представи. Какво има той – една красива и умна жена, която преди да го срещне е имала и мъж, и семейство, че и дете в друга държава. Защо не се връща тя навреме в Германия, наистина ли има проблеми, за които той тук, в Хаусбург дори и не е сънувал, наистина ли не искат да приемат родителите й в болница и тя трябва да стои и контролира всичко, и изобщо ще се върне ли тя при него или е срещнала някоя стара ученическа любов и само отлага връщането си, за да разбере, че я е загубил завинаги. И изобщо, коя сте в действителност вие г-жа Милке в неговите фантазии и страхове!?…
От другата страна г-жа Бойка Милке помълча, а после въздъхна дълбоко.
– Ох, не знам… А аз го наказах без баница и зелник завинаги!
– Типично по български! – захилих се аз. – Но за сметка на това ще му простиш, а?
– Казах му, че в такива случай е нормално да се разведем. Той ми е изневерил и всеки немски съд ще ми даде развод… – Бойка замълча за малко. – Представяш ли си, започна да спори с мене, седна пред компютъра и сега ми е дал писмени доказателства от практиката на местния окръжен съд, че и от и върховния на областта.
– И?
– Ами доказа ми, че при подобни случаи на изневяра съдът давал развод само в 24 % от случаите.
– 24 %? Това е по-малко и от една четвърт. Изглежда нямаш шанс. Още повече, че не си от немска народност, а той е…сляп. Виж, Бойке, мисля че трябва да му простиш и да му извадиш баницата. Все пак това не е обикновена игра, тази на въображението. Това е изключителна игра и не е за всеки. И да забравиш за България.
– Лесно ти е на тебе като адвокат – въздъхна от 3000 км. Бойка Милке. – Щях да те питам колко дела ще спечелиш за развод в България, ако шанса ти беше 24 %…
– Остави тия 24 % – опитах се да бъда сериозен аз и да не се засмея отново в слушалката. – По-добре ми кажи кога ще прескочиш пак насам, за да изпием по едно кафе...
– Остави тая работа! – рече бързо Бойка – каня те да ни гостуваш при първа възможност. Аз поемам разноските. Много ще се радвам.
– Благодаря, Бойке! – казах учтиво – за мен ще е удоволствие да намина някой път натам. Немската правна система винаги ме е респектирала…
Бойка Милке се разсмя жизнерадостно по телефона.
– Най-добре вземи и жена си – добави тя.