"Щастието, казват,
е така разпръснато
в живота ни,
светлинни разстояния,
светлинни отчаяния..."
(цитат по памет)
Ех, щастие човешко,
какво си всъщност ти?
Дали шега на времето,
възпяна отпреди.
Или мираж - спасение
за губещите сетни сили.
Вземете хора,
съвземете се.
Веднъж кураж добили
сами вникнете във въпроса.
Та ежедневните ви грижи
за какво са.
Не са ли ви научили,
че болката
е само предизвестие,
че изпитът започва
и че не е бедствие,
че истинска проверка е
на времето -
кой как, защо
си носи бремето.
Не са ли ви калили
битките,
които водите,
с приятел, с враг,
или във миг
се смъкват щорите,
загасят лампите
и затъмняват коридирите.
Туй вярно -
всекиму според нрава.
Но виж, приятелю,
а твоите права?
Когато буря вилнее
в душата ти
и се чувстваш ужасно,
когато сам тровиш
живота си,
ежеминутно и ежечасно.
Погледни наоколо,
всъщност огледай се,
дай сметка сам себе си.
Попитай сърцето,
но най- вече разума,
дали пола искаш да носиш
или просто наказана,
твоята воля,
заключена в ъгъла,
конспирира против теб
за място във пъкъла.
Какво пък,
да речем "да",
а щастието тогава?
Коварство на мисълта,
с една дума - тип врява,
която пречи някому
да се съсредоточава
и полза да има
от житейското обучение.
Та нали е и то
едно заблуждение,
щом губи сила при среща
с хорското лицемерие
и те води към пропаст,
сиреч - безверие,
владее душата ти
и мисъл сковава.
...
(недовършена игра
със думите)