автор: rumlas

из Пълен отличник?

Още щом постъпих в немското училище и класната видя официално преведената ми диплома от първи клас в България, пращяща от горе до долу с отлични оценки, ахна и каза, че това било невероятно. После я показа и на другите преподаватели и всички се съгласиха с нея.
Не че там нямаше добри ученици. Напротив, мнозина притежаваха качества на математици, физици, химици, музиканти или спортисти. Причината по-скоро се крише в многобройните критерии при оценяването на всеки един поотделно. Спазвайки ги в максимална степен, се оказа, че никой, или по-точно почти никой, не бе в състояние да изкара отлична оценка, както по теория, така и по практика. Освен това, съществуваше едно неписано, но същевременно с това желязно правило, според което ученето наизуст автоматично те причисляваше към общността на посредствените ученици.
Проверката на знанията се извършваше по-различно. Всичко започваше още със самите часове, в които преобладаваше събеседването. При това учителят поднасяше урока и от време на време ни питаше дали имаме мнение относно съдържанието му или дали пък нямаме идея за решение на задачата например. Нерядко задаваше и контролни въпроси, целящи определянето до каква степен внимаваме, запомняме или изобщо биваме ангажирани в учебния процес. Изслушваше изказванията, отбелязваше си нещо в тефтера и в края на всеки раздел оценяваше. Така оценката се явяваше комплексна, защото се състоеше от няколко подоценки.
Не си спомням някога да съм стоял пред дъската, за да ме изпитват по познатия ни начин. Изключение правеше единствено, ако трябваше да се рецитира стихотворение, но и това повечето пъти се случваше от място. Не беше задължително и да се изправяш, докато отговаряш или взимаш отношение по дадена тема. Същевременно учебният материал бе сбит, онагледен със схеми и рисунки, а малкото съдържащ се текст винаги караше по същество.
Понякога изпитването се провеждаше във вид на игра. Изправяха се учениците от лявата и дясната колона, а учителят определяше кой да започне. Посочваше примерно Симоне. Тя задаваше въпрос, свързан с някой от уроците по съответния предмет, след което си избираше кой от другата колона да отговори. Ако избраният се справеше, то сега той самият получаваше възможността да задава въпроси, насочвайки ги по избор към съученик от първата колона. В случай, че отговорът му бе грешен, си сядаше на мястото. Средната колона играеше ролята на арбитър, а представителите ú коментираха всеки въпрос и отговор. Печелеше колоната, в която останеше поне един прав участник. И тук през цялото време учителят наблюдаваше, водеше си бележки и оценяваше.
Както вече споменах, до края на трети клас основният училищен предмет бе спортът (физическото възпитание) с неговите многобройни разновидности. Най-зрелищната сред тях бе плуването. Поради това ходенето на училище бе изключително забавно. Практически нямаше ден, в който да не се играе или спортува. Организирането на интересни съревнования, последвани от пищни церемонии по награждаване, придаваше на тази учебна дисциплина допълнителен емоционален заряд.
Колкото и невероятно да звучи, но някои уроци по математика, които бях изучавал в България в края на първи, бяха взети тук едва във втори и трети клас. При други учебни дисциплини ситуацията бе същата. Когато постъпих в немското училище, съучениците ми все още се учеха да пишат и четат, независимо че бе втори срок на втори клас. Явно първата година при тях представляваше нещо средно между детска градина и забавачка. Ето защо не ми бе особено трудно, когато и аз трябваше да започна всичко отначало.
Дори класната казваше: „Румен е дошъл далече от чужбина, а се справя по-добре от теб, Олаф, и от теб, Холм!” ― с което целеше да ги мотивира и успя, макар и само при единия.
Едва от четвърти клас нататък ситуацията се променяше. В началото едва-едва, но после все по-скоростно, като в края на осми интензивността на обучение достигаше зашеметяващи измерения. В последния - десети клас (за гимназиите; професионалните училища бяха до 12 клас) - си проличаваше кой какво ще учи по-натам, дали ще започне работа, като какъв и т.н.
И руския език, който и тук бе задължителна дисциплина, не представляваше проблем за завършилите. Те бяха в състояние да го четат, пишат, разказват, да водят разговор или да превеждат. При това всичко ставаше със завидна точност, що се касае до граматиката.
Учебната програма не бе претрупана. Уроците бяха кратки, ясни и точни. Eсенцията им в повечето случаи се записваше с едно-единствено изречение, наречено „меркзатц” (Изречение за запомняне), което, от своя страна, бе оградено и оцветено по подходящ начин. Нерядко в тези изречения имаше рима и това наистина ги правеше лесни за запомняне: „Гисе васер ни ин зойре, зонст гешит дас унгехойре!” („Никога не наливай вода в киселина, защото ще се случи нещо страшно!” - от урок по химия)
Или: „Изар, Илер, Лех унд Ин, флисен ин ди Донау рин!” („Изар, Илер, Лех и Ин се вливат в Дунава” - отговор на въпрос от урок по география кои са основните притоци на река Дунав на немска територия).
Най-важното в придвижването през учебния материал бе практиката. Преподавателите сякаш се надпреварваха да разкриват същината на предмета си, не спирайки да поясняват какво е практическото му приложение и изобщо ползата от него. Отделно от това, болшинството учебни дисциплини притежаваха свои собствени часове по практика. В тях, по математика например, се решаваха задачи от всекидневието като пазаруване, харчене на джобни пари, икономии, спестяване и други.
По музика изписвахме няколко реда с ноти, след което учителят ги изпълняваше на пиано. Получаваха се предимно извънземни мелодии, но понякога и доста смислени. Така талантът си проличаваше и биваше насърчаван от най-ранна възраст.
По физика и химия се провеждаха опити, като тук неминуемо се преминаваше през няколко етапа. Получените вещества или материали продължаваха да се обработват дотогава, докато не се достигнеше до зададения резултат. Тези опити наподобяваха на цялостен технологичен процес.
Трудовото обучение в своята същност представляваше едно малко производство. Украшения, прибори от дърво, покривки, възглавнички, шапки, лампи и осветителни тела, модели на къщи или превозни средства, декоративни предмети за дадени поводи, празници, дори за рождени дни на съученици, родители или роднини – всичко се изработваше с огромно желание и старание.
Особено впечатление в немското училище правеше външният вид на учениците. Всички носеха дълги коси – според модата тогава. Дрехите бяха шарени, някакси весели и разбира се, също модерни. Нямаше никакви униформи. Дънките и джинсите бяха всекидневие.
Спортните екипи също не бяха унифицирани. Напротив, тук можеше да се види цялата производствена гама, а тя хич не беше малка. Учениците си приличаха по прическите (топфшнит – прическа ала тенджера, т.е. единия родител слага на главата на детето си една голяма тенджера, а другият изрязва онова, което стърчи навън), но и по чантите, които, макар и различни на цвят, имаха еднаква големина, носеха се на гръб и бяха изработени от сравнително груба свинска кожа.
Ваканциите бяха най-доброто. Непрекъснато имаше такива. Тъкмо свършеше едната и започнехме да набираме скорост в учението, когато бивахме разпуснати в друга. Върху тях голямо влияние оказваха и многобройните празници в Германия. Вярно, че лятната бе само два месеца, но за сметка на това имахме почти един месец зимна ваканция. Останалите не бяха с голяма продължителност, но пък бяха чести, особено през пролетта. През първите няколко седмици от постъпването ми в немското училище този факт изигра решаваща роля за успешното ми адаптиране към новите изисквания. Можех да осмисля, да споделя дадената ситуация и разполагах с достатъчно време, за да се отърся от напрежението, натрупано от всичко ново, стоварващо се върху мен.
Повечето учители бяха съвсем млади. При някои дори имахме усещането, че бяха батковци или какички от по-горните класове. Това като че ли ни освобождаваше от стреса, карайки ни да се чувстваме единни. Бяха строго профилирани и не се месеха в работата на другите си колеги. Изцяло държаха на разбирането на учебния материал, по-малко – на научаването и в никакъв случай не толерираха зубрачите. При това всеки можеше да разговаря с тях на различни теми, без да се притеснява от каквото и да било. По този начин дискусии относно пубертета, любовта, секса, цигарите, алкохола, но и техните последици, не бяха табу за учениците. Точно обратното, коментираха се свободно и без съществени задръжки.
Училището вършеше отлично своята работа. Родителите можеха да бъдат спокойни, че са поверили децата си в добри ръце. Освен че ги образоваше, то ги и възпитаваше. В това отношение и от тази гледна точка отличниците бяха неимоверно много.
По-късно, когато вече учех в немската езикова гимназия в София, имах един учител по биология – германец. (И понастоящем там е обичайна практика да преподават немски учители. Изкарват по 2-3 години, след което си заминават, а на тяхно място пристигат нови). Казваше се Бандоли. Твърдеше, че имал нещо италианско в гените си, но повече приличаше на статуя на дребен на ръст римски император, не от великите, а хитрец – дошъл на власт чрез какво ли не, само не по право. С други думи, бе нисък, бритонът му – подстриган високо и на черта, бакенбардите му – слели се с брадата, която, изтънявайки в посока на челюстта, преминаваше в „катинарче”. На всичкото отгоре и окосмяването му бе каменно сиво на цвят.
Заставаше в средата на кабинета и не помръдваше до края на часа. Единствено устните му бяха онези части на тялото, които се движеха. Притежаваше загадъчна, някакси хитрешко-гяволита усмивка и поради това го бяхме кръстили „Дяволчето Фют”. Преподаваше ни анатомия в девети клас. Още в началото на учебната година ни заяви:
― Прегледах учебника ви по анатомия и трябва да призная, че със сигурност е писан от професори по медицина и също така със сигурност е предназначен за бъдещи такива. Казано иначе, всичко е изложено сложно, преобладава латинската терминология и наименования, уроците са поне по десет страници. Най-много обаче съм изумен от изчерпателното описание на клетките и техните ядра, на митохондриите, невроните, отделителните, кръвоносните и нервните системи, но и от това, че в края на всеки раздел се споменават някакви си „любопитни факти“, като например: „Колко пъти червените кръвни телца на човек, при условие че се наредят едно след друго, биха обиколили земното кълбо?”, „Какво е процентното съдържание на вода в човешкия организъм?” или „Как се обяснява мутацията на гените?”
Все „интересни” неща! Дали си момче или момиче обаче никъде не пише. Как се зачеват и раждат деца, какви са разликите между половете, какво е пубертет, каква роля играят хормоните, какво представлява половият акт и какво се случва при него – ето такива въпроси не се разглеждат. За целта на моя собствена отговорност ще проведа допълнителни часове по липсващите във вашия учебник теми, като първите два часа ще бъдат общи за всички, след което ще има по два часа отделно за момичетата и отделно за момчетата. Моля, информирайте за намерението ми вашите родители!
На следващия ден стана страшно. Заваляха порои от оплаквания на родители към директорката на гимназията. Шест паралелки по 30 ученици по двама родители. Едните изразиха възмущението си открито, други твърдяха, че все още не бил назрял моментът да ни занимава с подобни въпроси.
Хер Бандоли не отстъпи. Държеше на своето, обяснявайки, че темата е естествена и че в Германия тя се дискутира на още по-ранен етап.
В крайна сметка, бе решено часовете да се състоят, но на тях да се присъства по желание. Желание от страна на учениците не липсваше, но на повечето родителите им бяха забранили. В последния момент хер Бандоли увери и тях, че няма да ги издаде, ако се престрашат, и не щеш ли, с минимални изключения, всички участваха. Той спази обещанието си и не ги издаде, но предатели с лопата да ги ринеш. Разправиите се разразиха с нова сила, но този път на хер Бандоли му беше безразлично. Бе постигнал своето. Усмивката му изразяваше задоволство и сякаш бе станала още по-гяволита.
След края на тези часове пораснахме. „Отговорността” вече не бе чужда дума за нас. Хормоните ни се успокоиха, а уважението към другия пол и неговата физиология се превърна в отправна точка в по-нататъшния ни съвместен живот.
И така, отличници в Германия имаше, но специално от моя клас и за петте години те бяха общо шестима, при това непълни, понеже или по теория, или по практика нещо не се получаваше, нещо липсваше, мъничко не достигаше. Освен това, оценката по поведение също се състоеше от няколко подоценки, а именно – от дисциплина, ред и старание. Да не говорим за физическото. Покриването на нормативи по отделните видове спорт хич не беше лека задача.
Пълен отличник, така, както ние си го знаем, имаше само един-единствен път и то в цялото училище. Това беше едно момче от съседната паралелка – голям талант. Получи признанието си лично от директора на специално организирано за целта тържество. На следващата година обаче и той не можа да се справи с всичките изисквания и успехът му падна.
Образованието в Германия бе на високо ново. Привидното изоставане в учебния процес, както и на пръв поглед заниженият контрол на преподаватели и родители относно децата, създаваха впечатлението за несериозно отношение по въпроса.
Вярно, че никой не те караше да учиш насила. Като че ли учителите много не ги интересуваше дали внимаваш, запомняш, записваш или се стараеш. Учебната програма бе сбита и достъпна, а като капак те оставяха да мислиш, да решаваш, да избираш, да коментираш, въобще – да направляваш живота си. Бе по-скоро забавно, отколкото напрегнато или трудно.
И учители, и ученици се държаха естествено, бих казал непринудено. Ето защо се създаваше впечатлението за свободия и разпуснатост. Като прибавим и това, че чак от 4-и, 5-и и 6-и клас обучението увеличаваше обема си, то наистина можеше да се твърди, че изоставане имаше, поне в тези класове и в сравнение с България. Разбира се, през следващите години всичко се наваксваше.
В университетите набраната скорост на преподаване не само се поддържаше, но и непрекъснато се доразвиваше. И тук практическите занимания бяха от най-съществено значение. Така, завършилите, освен солидни теоретични познания, притежаваха и завидни практически умения. Инженерите, икономистите, филолозите и много други бяха предпочитани от фирми и учреждения заради отличната си подготовка, но и поради признаването на дипломите им по целия свят.
По отношение на образователната система в Германия един немски познат обичаше да казва: „Образованието у нас наподобява на влакова композиция. В началото локомотивът е от парните, а влакът – от онези, които спират на всяка гара. Още при потеглянето си прави впечатление, че това става много трудно. Причината се крие в огромната му маса и малката му мощност. С други думи едвам отлепва от място. За сметка на това обаче, го прави плавно. Докато напуска района на гарата, се движи бавно, пътниците са разсеяни, гледат през прозорците и наистина забелязват доста неща. Щом обаче излезе на открито и започне да набира скорост, возещите се най-напред спират да виждат по-близките предмети и се съсредоточават върху по-далечните (по-съществените). Колкото по-бързо се движи влакът, толкова по-малко интерес представлява гледката навън, независимо че все още се намира в очертанията на града. Хората се опознават, разговарят помежду си, четат книги, вестници или списания и взети заедно, представляват нещо като затворено общество. Вагоните, от своя страна, са слети, нямат никакви прегради. Този първи етап продължава до достигането на някоя от гарите, разположени в покрайнините. За някои от пътуващите (най-вече за онези, които са спали през цялото време) тя се оказва и последна спирка. Слизат. Останалите се прехвърлят на други влакове, само че те сега са бързи, а и локомотивът е по-модерен. Рядко спират, при това на предварително зададени места. Препускат през долини и полета, докато не достигнат крайните си цели, максимално спазват разписанията си. Тук все още е възможно някой неориентиран пътник да пожелае да слезе, или да се качи, но това по-скоро е рядко явление. Освен това, вагоните са оборудвани с купета, в които местата са точни като бройка и разделени на класове.
Крайната гара на това пътуване отново се оказва и последна спирка за повечето пътници. Единствено уверените в себе си прекрачват експреса, заемат отредените им места и продължават. Сега вече никой не може да бъде разсейван, защото скоростта, с която се движи композицията, е максимална. Забелязват се изключително далечни предмети, които по никакъв начин не биха могли да влияят на вниманието, липсват спирки по маршрута и не се правят каквито и да било компромиси с който и да било.” Проста работа, не мислите ли?

Лично аз почувствах „изоставането” си особено неприятно, след като окончателно се прибрахме в България и ми се наложи да продължа образованието си в седми клас. Към обстоятелството, че бях забравил да чета и пиша на български, се прибави и фактът, че всеки път си превеждах на немски онова, което чуех, след което мисленето ми също протичаше на немски, знаех отговора на немски, превеждах си го, доколкото съумявах, обратно на български, и когато трябваше да се изкажа, ситуацията се превръщаше в безнадеждна, защото не успявах да се изразя подобаващо, а това водеше до подигравки от страна на новите ми съученици и което бе по-лошо, получавах купища слаби оценки.
Как бих могъл да забравя първия учебен ден, дори първия учебен час, когато се появи „Амебата” (преподавателката по зоология). Някой изкомандва:
― Клас стани, клас мирно! ― при което всички се изправиха и заприличаха на ледени висулки.
Станах и аз. В следващия миг в кабинета нахлу дребна и суха на вид жена, намръщена и строга до мозъка на костите си, развихри се като торнадо, помете всичко около себе си и със змийска доза наслада изсъска:
― Преговорихте ли през ваканцията всичко онова, което ви бях дала? ― след което започна да стопява учениците с поглед.
Тук-там се чу плахото „да” на двама-трима престрашили се.
― Ще я видим таз работа! Я от първи до петнадесети номер да излязат на дъската!
Аз бях 17-и. Какъв късмет!
― Ти ще говориш за отделителна система на червей, ти – за нервна – на пиле, ти – за кръвоносна – на заек и т.н.
За отрицателно време всеки получи задачата си и се зае да я изпълнява. Тези мои съученици направо ме смаяха. Рисуваха животните и вътрешностите им едно към едно, при това цветно. Щом взеха и да обясняват, изгубих и ума и дума. По собствена преценка изоставането ми по този предмет бе най-малко две години.
Подобна бе ситуацията и по математика, където се решаваха равенства и неравенства, уравнения с две неизвестни, словесни задачи, дроби с отрицателни числа и други.
По български език и литература да не говорим. Там бях поне с пет години назад. Руски език, физика, химия – всичко ми се струваше недостижимо и със съгурност в началото съм гледал като извънземен.
Но имаше и още нещо. Оказа се, че някои от новите ми преподаватели бяха същевременно и автори на учебниците, което означаваше, че са по-взискателни. Ситуацията се усложни и от факта, че самите те не ми вдъхнаха увереност, че мога да се справя. Напротив, втълпяваха ми колко съм бил неподготвен, че познавали и други такива като мен, които не само че били изостанали с материала, но били и доста разпуснати като поведение.
Ученическата униформа и подстрижка, както и оценките от първия ми срок, ме накараха да им повярвам до голяма степен. Онова, което не съзнаваха, бе, че колкото и да бях закъсал, аз бях научен да разсъждавам, да слагам приоритети, да се ориентирам в обстановката, да приемам предизвикателствата и изправяйки се лице в лице с проблемите, да намирам верните решения. Освен това, от спорта бях безкрайно амбициозен и напълно непримирим със загубите.
Силата ми бе в практиката, но тук нямаше особено поле за изява. Въпреки това, усещах превъзходството си при най-малката, най-незначителната практическа задача. Пръв забеляза това преподавателят по трудово, после онзи по рисуване, след него по музика и не на последно място – учителят по физкултура. Именно по тези предмети бяха и единствените ми шестици в края на срока. Всички останали бяха тройки, повечето от които писани ми по милост.
Налагаше се да се променя изцяло. Баща ми се зае с разкриването на тайните на българския език и литература, докато брат ми пое точните науки. Като прибавя към това и упоритостта на майка ми, то резултатите не закъсняха. Втория срок завърших с отличие, но заради по-слабите оценки от първия общият ми успех се заформи на 5,35. Този успех едвам ми стигна, за да ме приемат в Немската гимназия. Успях, и то само защото кандидатствах с език.
Щом започнах осми клас, се оказа, че всички учебници, по които ни предстоеше да се готвим, бяха за девети. Обяснението бе, че приетите с немски език директно продължаваха обучението си, докато онези, държали изпит по български и математика, караха една година подготвителен курс, наблягайки на езика и останалите предмети за осми клас. Така отново ми се наложи да наваксвам цяла една учебна година.
В заключение, бих желал да отбележа, че знанията, които имах щастието да придобия по време на престоя си в Немската езикова гимназия, бяха изключително задълбочени. Самата гимназия се славеше и продължава да се слави като едно от водещите учебни заведения в София и страната. Завършилите я не срещат никакви трудности да продължат образованието си в различните университети, могат да са сигурни, че ще изкарат без проблеми приемните изпити, като същевременно не се нуждаят от каквито и да било допълнителни уроци или занимания.
Преподаването на задължителния учебен материал приключваше в десети клас. В единадесети се правеше кратък обзор и оттам следваше единствено и само кандидатстудентска подготовка.
Убеден съм, че зад тези безспорни успехи стоят и многобройните немски учители, пристигнали директно от Германия, които, раздвижвайки часовете и всекидневието ни, пречупваха стереотипа на обучение, конкурираха се в известен смисъл с българските си колеги, и не на последно място, зареждаха нас - възпитаниците си - със значителна доза оптимизъм и прагматизъм.