автор: jonkata

„Сърдитият ракохлюв“ – втора картина


Тео, виж го този хитрец как си е поседнал пред чужата къщичка, като че ли е негова – разсмя се Джоди.

А на всичко отгоре се кара – додаде Тео.

Не бързайте със заключенията, деца. Това не е рак, облегнал се на къщичката на охлюв. Това, което виждате, не е това, което е.

Бабо, пак ли започна? – проплака Джоди.

Пак започнах и винаги ще започвам, защото и двамата трябва да разберете, че на хората им е дадено да мислят, за да могат да разбират какво се крие зад нещата, които виждат. Дадено им е и да чувстват – за да усетят красивото, да му се радват, да го преживяват и да го изразяват. Дадено им е да чувстват и да мислят, за да могат да разбират другите хора, за да им прощават, да им помагат и да се пазят от лошото и грозното.

Толкова ли е просто? – направи се на изненадан Тео.

Не, не е, опростих го, за да ме разберете.

Аз само се пошегувах, бабо – направи опит да се оправдае Тео.

Баба Ези се усмихна, целуна по главичките двете деца, които вече се бяха наместили от двете й страни и взе картината в ръце. Гледа я дълго време, после я остави на скута си и зарея поглед през прозореца.

Тео и Джоди се спогледаха и се разбраха с няколко недвусмислени жеста и мимики, който можеха да означават, „Какво й стана на тази баба? Защо не разказва?“ и съответно, „Не знам, сигурно си измисля.“

Бабо, а приказката? – попита плахо Джоди.

А, да, приказката.

Сърдитият Ракохлюв

Откакто се помни, ракът Рачо завижда на рапана Панчо, задето къщичката му е винаги с него и заиграят ли на криеница, той става неоткриваем. Влиза си в къщата, нищо по-естественото от това, и се кротва насред събратята си. Тогава Рачо тръгва от рапан на рапан и пита: „Тук ли живее Панчо, Тук ли живее Панчо?“ И понеже някои от съседите, рапани, са твърде нелюбезни, играта, току що е започнала – свършва, защото Рачо, обявен за натрапник, се облива в сълзи и се прибира у дома.

Една вечер, както луната се беше облещила в пълната си прелест, Рачо отиде при Магйосницата от улица „Коралова“ и я помоли да направи такава магия, че да отнеме къщичката на Панчо. „Нека и той, като другите, тръгне гол и да няма къде да се крие, когато му скимне.“

Магьосницата, това й е работата, се съгласи, но му заръча две неща: първо, на изгрев слънце да й донесе парченце от опашка на рак и второ, на залез слънце да й донесе пипалце от охлюв.

Горкият Рачо, само ако знаеше как щяха да се объркат нещата с къщите и голотата, нямаше да се захваща с Магьосницата от улица „Коралова“. Той, известно е на всички, никак не се интересуваше от клюки и затова не беше разбрал, че бъдещата му „благодетелка“, поради болест, беше започнала да върши всичко наобратно.

Не питайте как, защото нямам време за обяснения, но още преди изгрев слънце, Рачо й предаде и първото и второто, което тя му поиска, без да държи сметка за слънчевите залези. И както вече се досещате, резултатът от действията на старата магьосница излезе на бял свят наобратно. Вместо Панчо да остане без къщичка, Рачо се сдоби със собствена. Оттогава го нарекоха Ракохлюв. Защо е сърдит ли? Защото, когато разбра, че магията не може да бъде развалена, той така се разсърди, но не на когото трябва, че сръднята се запечати на лицето му, без право на измиване.

Мари познаваше Рачо отдавна и знаеше, че макар и сръдлив, той е с добро сърце и най-важното – верен приятел. Откакто баща й замина, в часовете на ранния следобед, тя идваше на брега, зад съблекалните на раета и се срещаше с рака. По това време на деня и деца и курортисти се прибираха за обяд и зад съблекалните биваше пусто. Днес Мари донесе новия си син балон, който не беше намерила, защото той я беше намерил и му го показа.

Пак ли син балон, пак ли ще има разплакани сини очи? Докога, Мари? - нареждаше Рачо.

Не аз, той ме намери и не се отделя от мен.

Попита ли го защо?

Не, не ми е хрумнало.

Ами попитай го, де.

И преди момиченцето да си отвори устата, за да каже каквото и да било, синият балон проговори,“Да се прибираме, Мари. Слънцето е прекалено силно за мен, от светлината и топлината му кожата ми изтънява и се пука.“

Мари и Рачо зяпнаха от изненада и дълго време не можаха да си затворят устите, за да попитат, каквото щяха да попитат, а то беше: „Защо преследваш Мари?“, върпос на Рачо, „ А кожата на хората няма ли да се напука от яркото и силно слънце?“, въпрос на момиченцето.

Защото, Мари, хората живеят твърде безрасъдно. Вместо да се пазят от най-силните лъчи на слънцето, те се мажат с измислени кремове за много пари, а когато се разболеят, хукват да търсят причините за това, пак за много пари, и да се вайкат – каза дълбокомислено балонът. И ако наистина искаш да знаеш, Рачо, аз не преследвам Мари, просто така, от лошотия, а я следвам, защото искам да й помогна.

Направи го тогава, помогни й да се справи с мъката по баща й.

Дори и да съм необикновен, и да мога да говоря, аз съм и си оставам балон, но мога да летя.

Разбирам, тя сама трябва да открие решението на своя проблем. – Мари – каза кротко ракът – прибери вкъщи балона, нали чу, силното слънце е вредно и за него, и се наспи. Нека се видим пак преди залез слънце. Тогава ще имаме повече за разказване.
Мари взе тротинетката в ръце, привърза балона за лявото си рамо и се прибра вкъщи.