автор: BoboVdolov

По онова време, когато бях убеден, че вътрешната рима съм измислил тъкмо аз, а първите ми сатирични опити раждаха нещо средно между разказ на Остап Вишня и отчетно-изборен доклад...
... по онова време си бях съчинил следното творческо мото: „Знае се, че от магаре не отплата ще получиш, а чифте-ритник, но на истината стара аз показах кукиш и реших да стана ..." Е, вие можете да допълните сами римата.
Воден от непоколебимото намерение да достигна и надмина сатиричния Олимп, аз се втурнах да почерпя знания и професионализъм от съкровищницата на човешката мисъл, от извора на жива вода - книгата. Първо изчетох писанията на всички съвременници-сатирици, включително брошурата „Как да си направим телевизор от стари велосипедни части". Това мое първо атакуване на Олимп се увенча с известни успехи. В този период аз написах и публикувах изобличителния си материал срещу келнера Иван Драганов Петканов и баснята „Прожектор и светулка". Както е известно, по-късно аз се ориентирах към сатирични оперни либрета и преработих баснята си в либретото „Сугестолог". Същото не стигна, уви, дори до червения молив на цензурата, защото текстът се оказа прекалено разточителен дори за най-нескромния български композитор и никой не написа дори една нота по тази финна либретоидна тъкан. Тогава аз изведнъж почувствувах, че все още не съм успял да постигна умението на майсторите. Спомням си, че три дни и три нощи мислих по въпроса и накрая се плеснах по челото, но не само защото на това място ме ухапа неизвестно откъде появил се влашки комар. Аз се плеснах по челото, защото разбрах на какво се крепи неуспехът ми, така да се каже - та аз просто не притежавах съответния за жанра литературен стил! А на какво се крепи стилът - на един строго индивидуален речников фонд. А на какво се опира фондът - на един богат житейски опит. И аз реших какво е нужно да се направи. Разбира се, вие не мислите, че започнах да уча наизуст библиотекарски речници. Не, аз трябваше да изуча речника на онези съсловия граждани, с които щях да се занимавам в сатиричната си практика. Така и направих. Набелязах като мои първи мои обекти гражданина Магазинер, гражданина Началник и Футболиста. И тъй, купих си няколко тетрадки, запасих се със съответното количество химикалки и поех своя път, тоест влязох в първия попаднал ми пред очите гастроном. Зад щанда стоеше моят първи обект - гражданинът Магазинер. Започнах лова. Ходих там още няколко пъти. Бях ловък. С цел той да не забележи моята проучвателна дейност, се редях на дълги опашки, правех се, че обмислям дълго какви продукти да си купя, даже при всяко ново посещение си сменях костюма и си преправях гласа. Същевременно тайно записвах в тетрадката си думите, които той използваше при обслужване на клиентите, в разговорите с купувачи-приятели и езотеричните му разговори по телефона с разни неиндетифицирани от мен лица. През тези дни изхарчих половин заплата за разточителни покупки - почти килограм салам, 345 грама овчи кашкавал и дори един буркан мариновани гъби. Но успях да запиша на първия ден стотина думи, на втория - още пет, а на третия ден дойде милиционер и ме арестува. В районното, където ме закараха, ме гледаха с определено недоверие, даже един следовател все си мърмореше зад гърба ми: „Ти нема кво толкоз да рипаш, ние че те оправиме." После ми връчиха един лист, изписан с разкривен почерк. Прочетох написаното, което тук предавам дословно: „До дургаря следовател в МВР Длъжен съм да обадя където трябва че в моя магазин идва често един много подозрителен. Когато забелязах, че е подозрителен реших да ви се обадя направо на вас. Този същия отначало го мислех за купувач, после го сметнах за луд а накрая реших че неса му чисти сметките. Върти се такъв из магазина ми ама не купува но и не си тръгва. Аз му се усмихвам за заблуждение и той ми се усмихва. Дургарю следвател, моята клиентела е сериозна. Понякога се мръщи но никога не се усмихва. Елате да го аристувате ще го познаете защото ще ви кажа на какво импонирва. Той е идин такъв слаб, има изпаднала пломба на четвъртия зъб горе вляво и гледа страхливо. с уважение Пандо Серсемов „Ще си признаете ли?" - попитаха ме другарите от МВР. „Ще си призная" - отговорих и им разказах своята история. Другарите ми повярваха и веднага ме освободиха, като за всеки случай ми взеха отпечатаци от пръстите. Втория обект, който посетих с моята дебела тетрадка, беше Началника. С него нещата потръгнаха. Седях си дни наред в чакалнята, както и другите посетители и никому не правех впечатление, даже и със записките си. От друга страна не ми беше трудно да записвам думи от речника на обекта, тъй като имам фин слух и чувах отлично какво се говореше в кабинета на Началника. Е добре, може да нямам фин слух, в края на краищата не съм музикант, но вие знаете, че гласовете на началниците са могъщи. Те пробиват тапицирани врати. Тяхната дума е в състояние да събори стени и отново да ги построи, и отново да ги събори и…и така нататък. Но не ми е това мисълта. Записах цели сто и петдесет думи! Началниците са хора делови. Те говорят лаконично. Всяка тяхна дума струва за сто! Умножете сега 150 по 100 и вижте какво ще се получи. От тази фаза на своите проучванията имах и друга полза. Цяла седмица аз боравех със силни думи, даже и почеркът ми стана един такъв по-едър, по-мъжествен. На семейно равнище започнах да говоря по-високо, по-мъжествено. Нарушавайки еманципацията, аз изместих жена ми от семейния престол и тя - о, колко са слаби жените! - като ме гледаше какъв мъж на място съм станал, изобщо не прояви съпротива срещу извършения преврат. Но да продължа по-нататък. Предстоеше ми още да посетя Футболиста. Открих го в един плодов бар пред скромен коктейл „Дайакири" и завързах веднага разговор. Записах двайсет негови думи, а именно: „Ъ-хъ, дадено бе братовчед, дoбър съм, много, много, много успехи, аз да не съм балама, бе, как така бе, туй не те засяга, братовчед, що не се изпариш, тряс..." Това "тряс" дойде от ръката му. Може би доловихте, че неговата ръка ме трясна? Някъде по врата. Някъде по самочувствието. Аз много се натъжих. Преместих се на друго столче в плодовия бар и си поръчах три ягодови коняка и пет черешови мастики... По новолуние излязох от бара и се зареях към близкия парк. Дърветата ме отблъскваха с мълчаливо презрение, а поточетата ми правеха път. Забелязах, че пътят ми през поточетата прави обувките ми влажни, затова се насочих към центъра на парка - към онази статуя на Щастливеца, е вие я знаете. Опрях се до бюста на Щастливеца и около час спорихме по въпросите, които повдигнах пред него. „Защо - питах го - онзи, Магазинера ми се усмихваше за заблуждение, а не човешки? Защо има толкова малко думи в речника си? А за Началника какво ще кажеш?" Бюстът на Алеко повдигаше тъжно рамене и мълчеше. „Кажи ми докога ще търпим този Началник, който има в речника си 150 началнишки думи, а не една дума човешка? „ „А Футболиста, какво ще кажеш? Той се е ограничил до двайсет думи. Повече не му трябват. Той рита. Топката. Повече не му трябват. Той си знае. Ти знаеш ли?" И така нататък. Накрая прегърнах бюста, казах му да не плаче и тръгнах през парка към вкъщи. Хм, тъкмо тогава, в парка, обогатих речника си с още няколко думи. Той й казваше: „Обичам, обичам, обичам те, ммммцук!" А тя му отвръщаше: „Обичам, обичам, обичам те, ммммцук!" Виждате ли, те знаеха само две думи. Но да продължа. Тогава не бях в състояние да обощя изследванията си. По-късно видях, че има и вежливи магазинери, които са акуратни с купувачите. Срещнах и словоохотливи началници. Дори футболисти, които знаеха наизуст „Малка сатирична енциклопедия". Срещнах от друга страна хора на изкуството, които пък си служеха с не повече от трийсет думи. И стигнах до извода, че Глупостта може да бъде навсякъде. Можем да очакваме тя да изкочи от първия срещнат на улицата човек (но не от всеки), да надникне иззад някое дърво (но не всяко), дори да се всели в самите нас! Днес Глупостта е по-разнообразна, по-начетена, затова - бъдете нащрек. И все пак, Глупостта си остава Глупост. Можем отдалече да я разпознаем. Впрочем, само влюбените, оглупели от любов, нямат нужда от повече от две думи. Те имат чувства.