автор: rumlas

из Теория и практика на възпитанието (продължение)

Въпреки че новото ни жилище бе доста по-добро, за мен съществуваше един сериозен недостатък, а именно, че тук нямах никакви приятели. Налагаше се да започна да си ги търся отначало.
Зад блока бяха разположени няколко спортни игрища, но никой не ги използваше. Наистина през повечето време те пустееха. Поради това имах чувството, че в района не живеят деца, което не би трябвало да е така, понеже наблизо имаше училище. Не беше толкова голямо, колкото нашето, но бе пълно с ученици.
Направи ми впечатление обаче, че щом свършеха учебните занятия, децата се разотиваха в различни посоки. Нито едно не се насочваше към някоя от близките кооперации. Оказа се, че целият ни квартал бе населен с чужденци, предимно дипломати. Техните деца посещаваха по-специални училища, като имаше и такива, които ги извозваха сутрин с бусчета до Западен Берлин, там учеха и после отново ги връщаха обратно.
Изправен пред подобни дадености ми беше скучно. Ако Уве не дойдеше да си играем, то или трябваше да ходя в старата махала при моите съученици, или да се сприятелявам с децата на чуждите дипломати. Това не ми допадаше особено, тъй като повечето бяха по-възрастни от мен, а и се оказаха араби, които пък от своя страна притежаваха безброй братя и сестри, събираха се на тумби и представляваха нещо като затворено общество. На всичкото отгоре не говореха и немски. Залагаха изцяло на английския, а това допълнително ме затрудняваше. Бяха тежкоподвижни и изобщо не им се тичаше. По цял ден мързелуваха, излагаха на показ новите си дрехи и бижута, отбиваха се за сладки неща до близкия валутен магазин и не спираха да отправят подигравателни коментари към всекиго и всичко. Да не говорим за женската част на семействата им! Появяваше се групово и винаги под строй, опакована по-умело и от „Кристо“, и задължително отделно от мъжете. Броят на африканците и азиатците също бе значителен.
Сред тези чужденци забелязах едно момче, което даваше вид на европеец. Дори притежаваше балкански черти. Но имаше един проблем – бе се сраснал със седалката на велосипеда си. Където и да спреше, с когото и да се заприказваше, никога не слизаше от нея.
Веднъж го запитах за името му, а той ми отговори, че се казва Мирко и че идва от Югославия. Живеел в Германия от три години и владеел немския перфектно. И той бе по-голям от мен, но само с една година. Възмущаваше се от всичко живо, а и неживо, около себе си.
Част от думите, които използваше, звучаха сходно и на български и бях убеден, че най-сетне съм си намерил подходящия приятел, с когото можем не само да си играем, но и да се разбираме.
Покрай него понаучих доста немски. Щом кажех нещо на български, той схващаше смисъла и ми го превеждаше. Е, понякога се получаваха и разминавания, но като цяло ефектът беше положителен.
За Мирко обаче по-важно от велосипеда нямаше. Родителите ми също схванаха това и ми купиха колело марка „Мифа” с надеждата сближаването ни да мине по-гладко. Но неговото беше някакъв западен модел и макар на мен да ми изглеждаше старо, все едно, че беше втора употреба, Мирко не пропусна да ми споменава този факт по сто пъти на ден. През няма и три секунди ми показваше предимствата, които то уж притежавало. Това било „квалитетно”, онова било „квалитетно”! Или това било „супер”, онова било „още по-супер” и така нататък.
За мен обаче моето си бе върхът! Беше по-голямо, по-красиво и чисто ново. Не се разбрахме по въпроса и независимо че не успяхме да се сприятелим достатъчно добре, Мирко изигра решаваща роля при осъществяването на намерението ми да се справя с родителите на моите приятели.
Също като мен, и той посещаваше обикновено немско училище и често оставал недоволен от дисциплината, която майките и бащите на съучениците му налагали над децата си. Поради това предпочел, вместо излишно да се нервира, да върти педалите на воля и по този начин намерил един вид утеха за себе си.
Веднъж му споделих малко по-подробно онова, което ме дразнеше в поведението на моите съученици, респективно - техните родители - и имах чувството, че съм оцелил десятката. Мирко закова на място и слезе от колелото си, като даже го захвърли встрани (направо невероятно!). Изгледа ме, сякаш го бях настъпил по малкия пръст, и започна да сипе едни такива гнусни слова по адрес на майките, лелите, бабите и тетките им, че чак ми стана неудобно. Въпреки че бях израсъл в циганска махала, подобно излияние чувах за първи път. Бях налял масло в огъня и сега той заплашваше да се превърне в изпепеляваща стихия.
След като се поуспокои, ме попита дали имам план. Отговорих му, че нямам. Тогава той се наведе към мен и ми прошепна:
― Хайде да го сътворим и приведем в действие!
― Съгласен! ― отвърнах аз и го оставих да бъде мозъкът на нашата организация.
И двамата съзнавахме, че трябва да приложим намеренията си на колкото се може повече съученици, а не на този или онзи, взети поотделно. Целта ни бе да ги запалим по някакво интересно или „супер отговорно” занимание, което да ги принуди да закъснеят с прибирането си вкъщи, и то стабилно. Въобразявахме си, че след няколко подобни „постановки“, родителите им ще се примирят със ситуацията и ще им отпуснат юздите.
През следващите дни Мирко ме засипа с десетки предложения по въпроса. Отсявайки ги, стигнахме до следното решение: да инсценираме пред съучениците си, че сме скарани и че водим битка за това, кой да получи правото да играе на игрището, намиращо се от задната страна на блока ми. Както вече споменах, то бе ново, оборудвано с врати и мрежи, идеално гладко като настилка и разчертано за няколко вида спортни игри. Но никой не го използваше. Поради това се налагаше, щом заведех съучениците си там, Мирко със своите да го бяха заели цялото. По този начин се стремяхме да им създадем усещането, че игрището, освен страхотно, е и доста натоварено и че при всички случаи си заслужава човек да се пребори с конкуренцията за правото си да играе на него.
Дни наред разказвах на съучениците си как в близост до новото ми жилище съм открил невероятно спортно съоражение, но как в същото време не съм могъл да се добера до вътрешността му поради факта, че непрекъснато било заето от други. На всичкото отгоре, тези другите, не само че не ме допускали при тях, а даже ме обиждали и ми се подигравали. Така за мен оставало да го обикалям от външната страна и със сълзи на очите да наблюдавам игрите им през телената мрежа. И всичкото това заради някакъв си Мирко, който се явявал нещо като тартор.
При споменаването на името Мирко Уве се намеси, споделяйки, че той вече е имал „честта” да се срещне с въпросния тартор на живо и че всичко е така, както го описвам аз.
Вярно, че веднъж ги запознах, но веднага усетих, че не си допаднаха. Причината вероятно се криеше в ревността на Уве. Прекалено много държеше на обстоятелството той, а не някой друг, да е най-добрият ми приятел.
От дума на дума съучениците ми започнаха да проявяват все по-жив интерес към изкуствено създадения ми проблем, който в някаква, макар и незначителна степен, поемаше желаната от мен насока, превръщайки се във всеобщ.
Класът ни бе учудващо задружен. При това нямаше никакво значение дали ставаше въпрос за момичетата или момчетата. Бяхме единни като обигран отбор. Всеки знаеше мястото си в него и отлично познаваше както слабите, така и силните страни на своите съотборници. Ето защо бе взето решение да ми се помогне да изляза като победител от ситуацията.
Същото бе постигнал и Мирко в своя клас. Уговаряхме се за определени дни от седмицата и идвахме с по няколко съученици на спортната площадка, за да премерим сили. Естествено, най-често ритахме топка.
След няколко такива срещи взе да се случва нещо непредвидено. Германските ни съученици продължиха да си тръгват навреме, а ние двамата с Мирко оставахме сами на терена. Нещо повече, струваше ми се, че в дадени моменти Мирко подкрепяше своите приятели, а не мен. Интересното в случая бе, че той ме обвиняваше в същите действия. В резултат на това доигравахме мача помежду си, но неизменно с цената на безкрайни ругатни и пререкания.
Не зная как точно се получи, но скоро не остана и капчица от първоначалния ни замисъл. Една нищо и никаква инсценировка се бе превърнала в кошмар. Отношенията ни се влошиха, появи се омраза, заваляха обиди и закани.
Германците се учудваха на темперамента, който влагахме в играта и от време на време ни питаха какво си казваме. След като чуеха превода, оставаха като попарени. (В това отношение със сигурност не се дадох на Мирко.)
Тъй или иначе, случващото се само затвърди убеждението им, че двамата сме кръвни врагове. Почерпили от примера ни, и те нарушиха правилата. Започнаха да се препират, запрескачаха искри, въздухът се наелектризира, а разправите се заредиха с нова сила.
Един ден им заявих, че повече не можем да продължаваме така и че няма да е зле, ако сложим край на спора си с отбора на Мирко. За целта съм бил уговорил среща, на която да изиграем решаващ мач. От известно време бях забелязал, че германците трудно дават обещания, но пък дадат ли ги веднъж, винаги ги изпълняват. Затова ги помолих да не си тръгват, както правеха обичайно, изтъквайки на преден план именно решителния характер на срещата.
Всички се съгласиха, но ми заявиха, че окончателен отговор ще ми дадат на следващия ден. После ме попитаха за кога съм го насрочил. Не бях готов за такъв въпрос и без много да му мисля им казах, че е за след два дни. Бях сигурен, че ще успея да убедя Мирко за когато и да било. Онова, което не знаех, бе, че и той бе предприел същите действия.
На сутринта съучениците ми съобщиха, че са поискали разрешение от родителите си да закъснеят с прибирането си вкъщи и че такова им е било дадено. По този начин на някои вечернaта проверка бе отложена с 15, на други с – 20 минути. Честно казано, надявах се на малко повече, но и това, като за начало, ми бе достатъчно.
Последва кратка агитация от страна на Уве, а съучениците ми обещаха да се борят докрай и да дадат максимума от себе си. Събрахме се в кръг, хванахме се за раменете, наведохме се и притискайки се един към друг, извикахме: „Той-той-той!” ― което най-вероятно представляваше немския вариант на познатото ни от България „Сговорна дружина планина повдига”.
Сега вече имах чувството, че можех да ги убедя да останат над отпуснатото им време, при това не с някоя или друга минутка, а поне с час. Не бях сигурен как точно щях да го постигна, но все някакси щях да се справя. Казано с други думи, въпроса го счетох за приключен.
Проблемът се появи по-късно. След края на учебните занятия, тръгвайки си към къщи, забелязах двама от противниците ни, които подпираха оградата и ме очакваха. Заявиха ми, че ги изпраща Мирко, за да ми предадат, че финален мач ще има, но само ако се състои днес от 16:00 часа. В противен случай щели да си пишат служебна победа с три на нула.
Не им отвърнах, тъй като знаех, че са всичко друго, само не и упълномощени да взимат решения. По-скоро се надявах да намеря Мирко в нашата си махала и да го убедя да отложим мача за следващия ден.
Запрепусках към дома. Обиколих навсякъде, дори и тайните места, но уви – Мирко не можеше да бъде открит никъде.
Времето летеше. Качих се на Ес-бана и поех обратно към старата махала. Първо извиках Уве, а после и Щефан. Обясних им каква е ситуацията и ги помолих да ми помогнат.
По немски - директно и делово - двамата си размениха по няколко приказки, заръчаха ми да не мърдам от мястото си и се затичаха в различни посоки. Нямаше време да се притеснявам, защото след две минути започнаха да прииждат съучениците ми. Появиха се дори момичетата.
След като се събра целият ми клас, ме наобиколиха и попитаха дали мачът ще свърши до 18:00 часа.
― Гаранция! ― отвърнах им аз и им препоръчах да не се замислят повече по този въпрос.
Докато пътувахме към мястото на срещата, направихме разбор и обсъдихме тактиката. Момичетата бяха нашата агитка.
Щом пристигнахме, се изумихме – Мирко бе подредил отбора си като за строева подготовка. Прошепна нещо в ухото на един от своите и го изпрати нанякъде. Докато се договорим по колко души да имат право да участват и с каква продължителност да бъдат полувремената, изминаха нови 20 минути.
Тъкмо си мислехме, че можем да започнем, когато се появи един арабин с мерки 160 см х 100 см х 100 см и маса също 100, само че килограма, и заяви, че бил помолен от Мирко да свири мача, т.е. да бъде съдията. Единствено катраненочерните му дрехи бяха онова, което той имаше общо с реферите, поне на пръв поглед.
Миг по-късно в далечината се откроиха и техните момичета, придружени от онзи, който явно бе изпратен да ги повика.
Изненадите нямаха край. Още не бе даден първият съдийски сигнал, когато едно чисто ново ауди приближи игрището и паркира там, където бе щабът и агитката на противниковия отбор. От него слязоха мъж и жена, елегантно облечени и неотстъпващи по нищо на блясъка на собствената си лека кола. Отвориха багажника и взеха да вадят едни такива лакомства и напитки, които можеха да се видят единствено в рекламните блокове на западните телевизионни програми. Като капак, раздадоха на участниците от техния отбор и фланелки, копие на истинските, с огромни бели номера и тъмносини на цвят.
Бях чувал, че бащата на Мирко е дипломат и че работи в търговския отдел към посолството им, но не очаквах подобно нещо. Явно Мирко се бе погрижил за всичко.
Родителите му заеха „почетните места” и ароматизирайки въздуха наоколо с „Нина Ричи” и „Камел”, махнаха великодушно към агитката си да се самообслужва и кимнаха към съдията да даде началото на мача.
Мирко не бе добър футболист. Често губеше топката и много-много не обичаше да тича. Въпреки това не спря да раздава заповедите си на останалите.
Играчите от неговия отбор бяха по-едри и изглеждаха физически силни, но бяха „гола вода”, казано на чист български език. Качества като бързина, издръжливост и техника за тях бяха чужди понятия. Но мотивирани от очакващите ги награди и странните отсъждания на съдията, си бяха повече от равностойни.
Дори нещо повече – непрекъснато повеждаха в резултата. Тъкмо успявахме да изравним, при това с цената на неимоверни усилия, когато те забиваха следващия си гол. Чудно, но това винаги се случваше от някое удобно статично положение, което единствено аз оспорвах. Скоро ситуацията ми се изясни. Казах си: „Този рефер ще ни закопае!”
Германските ми съотборници не споделяха опасенията ми. Препоръчаха ми да се успокоя и да спра да се дера като дивак. До един твърдяха, че съдията винаги е прав и че неуспехът трябва да се търси другаде. Тези наивници не бяха в състояние да усетят как познатият ми до болка ориенталско-балкански-битпазарски дует ни изработваше бавно, но сигурно с присъщия си дребнаво-еснафо-хитрешки стил.
Трябваше да измисля нещо, и то скоро. Първото полувреме отиваше към края си, отново изоставахме в резултата, а и часът наближаваше 17:30. В този момент забелязах две момчета, които приближиха игрището и сякаш поздравиха съдията. Веднага след това ги разпознах. Бяха две братчета от отсрещния блок – араби, на които от време на време заемах колелото си. Даже си имах твърда тарифа по въпроса: половин час им струваше една западна марка, а един час – съответно две. Със спечелените пари отскачах до някой валутен магазин и си купувах дъвки с картинки или дребни шоколадови десертчета.
Както и очаквах, на почивката съучениците ми пожелаха да си тръгват. Времето бе напреднало неимоверно много и практически бе недостатъчно за изиграването на още едно полувреме. Освен това усетих, че не им бе приятно да наблюдават как противниците ни се наливат с кока-кола и се подкрепят с всевъзможни захарни изделия. Като че ли се бяха предали духом, а мотивацията им бе потънала в земята.
Обясних на Уве и Щефан, че ще намеря начин да спечелим. От тях очаквах да убедят останалите да играят докрай. Добре, че взеха задачата си присърце. Кратко и ясно им припомниха, че са дали обещание и че такова се дава именно, за да се спазва. Това се оказа напълно достатъчно.
Междувременно арабчетата си размениха по няколко думи със съдията и дойдоха при мен. Помолиха ме да сваля колелото си, за да го наемат за час. Използвах случая и ги попитах какво общо имат с него. Отговориха ми, че той е техният най-голям брат.
Това бе златният ми шанс. Казах им, че се качвам до горе, за да донеса на съотборниците си по нещо за пиене и че след две минути ще погледна от балкона, за да чуя отговора им на следното предложение: безплатно колело не за един, а за цели два часа срещу подкрепата на отбора ми от страна на брат им!
Събрах няколкото близалки, останали от не знам си кога, напълних едно шише с чешмяна вода, излязох на балкона и им свирнах.
Те обаче не ме чуваха. Бяха изпаднали в гласовит диспут с по-големия си брат. Препираха се и викаха така, сякаш предстоеше краят на света или по-лошо – все едно, че бяха забелязали кетерингова фирма да доставя свинско печено в джамия.
Не разполагах с никакво време. Грабнах велосипеда и се отправих надолу, пък да става каквото ще.
Арабчетата ме очакваха на изхода на блока. Брат им заявил, че предложението ми ставало, но само за равен резултат и че ако съм имал желание отборът ми да победи, то трябвало да им предоставям колелото си по два часа на ден, но за цяла седмица.
Помолих ги да му предадат, че като за начало съм съгласен с първия вариант и че ако реша за втория, ще намеря начин да му го подскажа. Погледнах часовника си, съобщих им кога трябва да ми върнат колелото и се отправих към нищо неподозиращите си съотборници.
През второто полувреме нашият отбор бе по-добър. Бих казал, че нещата се развиваха „логично”. Повеждахме в резултата, а малко след това съдията даваше възможност на противника да изравни. Ако случайно пропуснеше, следваше друга възможност. Каквото и да опитвахме, не съумявахме да поведем с повече от един гол разлика.
Доволни от съдийството, което в сравнение с първото полувреме се промени коренно, съотборниците ми подхвърляха:
― Е, Руум, виждаш ли, че причината не е в рефера!
― Да! ― отвръщах им аз и се питах: „Как може да сте такива загубеняци?!”
Ето че в последните минути ни вкараха случаен гол. Изтръпнах при мисълта, че арабинът може и да не удържи на думата си, но той ми намигна и няколко секунди по-късно отсъди такова статично положение, от което човек и да искаше, не можеше да пропусне. Мачът завърши при равен резултат.
Мирко побесня. Заговори за продължения и взе да обижда всеки, който му се изпречеше на пътя. Арабинът чакаше нашето решение и видимо нямаше нищо против да продължи да свири мача.
Съучениците ми бяха просрочили до голяма степен времето си за прибиране и взеха да се тревожат, и то, като знам какво ги очакваше при подобни обстоятелства, с основание. Някои поискаха да си тръгнат веднага, други – да останат и довършат започнатото. Тогава Инес се изправи в средата на нашата група и обяснявайки факта, че понеже и без това сме били закъснели и наказанието ни било гарантирано, то нека останем и доиграем срещата до финалния ú край. На секундата всички отсякоха „Логиш!” (Логично!), изразявайки съгласието си с нея.
Дотук добре, но за мен съществуваха две възможности в повече, а именно: дали през следваща седмица да се лишавам от колелото си, или да наблюдавам как някой друг решава мача против моя отбор и вместо мен?
Естествено, избрах лишението. Успях да подскажа на рефера, че приемам условията му, и се надявах те за него да се окажат по примамливи, отколкото онези, които евентуално му бе предложил господин търговското аташе – бащата на Мирко.
През последвалите две продължения на терена имаше само един отбор и това бе нашият. Даже не бе необходимо съдията да ни подкрепя. Просто трябваше да ни остави да си водим играта.
Въпреки това, към края ú взе да отсъжда все по-видимо за нас, а това породи огромно напрежение у противниците ни и тяхната агитка. Заредиха се безкрайни пререкания помежду им, а когато нервите на бащата на Мирко не издържаха и той нахлу на терена, за да изрази възмущението си на английски, арабескo му тегли една сочна ориенталска „учтивост” и миг по-късно отсъди дузпа в наша полза.
Този път чашата преля. Търговското аташе привика сина си и давайки му някакви наставления, го изпрати обратно на терена. Мирко събра съотборниците си, съобщи им нещо на ухо, след което всички едновременно и в знак на протест напуснаха игрището. В този момент съдията свирна три пъти и обяви края на срещата. Вярно, че не успяхме да изпълним дадения ни в последните секунди на мача наказателен удар, но спечелихме двубоя с цели два гола разлика.
Радостта от успеха бе за кратко. Мигновенно изтрезняхме, щом погледнахме часовниците си. Беше 19:30. Имайки предвид, че на съучениците ми предстоеше и пътуване с Ес-бана, за да се доберат до вкъщи, ги посъветвах да се опитат да заблудят родителите си, като започнат да твърдят, че мачът си е бил насрочен за днес и че именно родителите им са онези, които са се пообъркали. Надявах се по този начин да успеят да ги разконцентрират, а чувствайки се несигурни, родителите им да вземат да поделят вината между всички, оставайки случващото се без последствия.
Изпратих ги до спирката, благодарих им за подкрепата и хукнах към дома. Извадих колелото си от един храст, където го бях скрил за малко и скоро се озовах в асансьора.
Майка ми и баща ми ме подхванаха още от входната врата. Изстреляха забележките си към мен подобно на автомат „Калашников” с двоен пълнител. После се заеха да ми наливат съвест, а аз похапвах вечерята си и се преструвах, че проявявам нужното разбиране. Стараех се изражението на лицето ми да им носи едно-единствено послание – че повече няма да правя така. Както в миналото, така и сега, тази тактика успяваше. След броени минути те се наприказваха и ме оставиха на мира.
На сутринта със свежи сили тръгнах към училище. Нямах търпение да се видя с приятелите си и да изкоментираме на спокойствие вчерашната си велика победа. Но вместо това се случи друго.
Щом ги приближих, те ми обърнаха гръб и се отдалечиха. Опитах се да ги заговоря, но реакцията им остана същата.
Но защо? Какво толкова е могло да се случи за една нощ?
Най-лошото бе, че и Щефан и Инес не ми обръщаха внимание. Държаха се така, все едно не съществувах.
Ето че се появи и Уве, но и той не стори нещо, от което да ми олекне или което да ми вдъхне мъничко надежда. Напротив, изгледа ме, сякаш му бях почернил живота и поклащайки глава, промърмори:
― Да сме излъжели родителите си, да бе! Колко оригинално! Откъде ти дойде тая идея, бе умник?
При тези си думи взе да се тупа по слепоочието, въртейки показалеца си наляво и надясно така, сякаш се опитваше да пробие отвор в него.
Изолацията продължи две седмици. При Уве тя трая два учебни часа. Още през голямото междучастие той дойде при мен и ме попита дали имам представа какво съм сторил.
Казах му, че съжалявам, ако по моя вина родителите им са им се скарали, и че и на мен не ми се бил разминал нито скандала, нито шамара (естествено, това с шамара си го измислих, за да покажа един вид съпричастие). Тогава той сподели, че след като се прибрал у дома, първо, както можеше и да се очаква, останал без вечеря. После трябвало да почисти и подреди кухнята, да измие чиниите, да ги подсуши и прибере на място. След това се наложило да дава писмени обяснения по повод закъснението си. Когато се опитал да се възползва от предложението ми и заявил, че мачът е бил насрочен за днес и че родителите му са онези, които са се заблудили, станало още по-лошо. Баща му отишъл до детската стая, донесъл графика, висящ на вратата, и му показал промените, които били направени именно по желание на Уве. Особено наблегнал на собственоръчно положените парафи, удостоверяващи по недвусмислен начин, че не само Уве, но и другите членове на семейството са запознати с измененията. Така и лъжата била прибавена към купа му от обвинения и те се увеличили с още едно, както е видно, доста съществено. Оттук били продиктувани и по-суровите му наказания.
Като за начало му спрели джобните пари за две седмици. После в прочутия семеен график имената на брат му и сестра му били заменени с неговото. Това означавало, че от сега нататък той поемал и техните задължения, при това за неопределен период от време. Този факт пък породил безброй подигравки от тяхна страна. Прякори от рода на „домашна прислужница” или „чистачка и перачка” му били в кърпа вързани.
Най-неприятно обаче се почувствал, когато баща му заявил, че на лъжците не можело да се разчита и че вероятността Уве да се прости с мечтите си за нов спортен екип, с идеята за лятна почивка на море, с наближаващото тържество по случай рождения си ден и свързаните с това екстри била значителна.
За пръв път виждах човек, който бе толкова тъжен и съсипан, да не казвам – обезличен, и то на такава крехка възраст. По същия начин изглеждаха и останалите ми съученици. Поражението им бе пълно и трудно можеше да се опише.
След приключване на учебните занятия се отправих с Уве към дома му. Реших да изчакам баща му да се върне от работа и да поема цялата отговорност. Бях готов на всичко, само да можех да му помогна.
Баща му ме изслуша, поклати глава и ми даде да разбера, че единственият виновен за него си остава Уве. Разбирал, че съм му повлиял и че съм му предложил да излъже, но проблемът бил, че Уве не разсъждавал трезво и не помислил за последствията. Според баща му всеки можел да ти казва какво да правиш, но решенията би трябвало да се взимат самостоятелно, и то спрямо логиката, възпитанието и семейния правилник.
Опитах се да кажа още нещо, но не бях удостоен с повече внимание. Бащата се наведе към сина си и тюхкайки се, че и той като родител носел някаква вина, се зарече за в бъдеще да вземе необходимите мерки.
В продължение на две седмици ходех с Уве у тях и му помагах да се справи със задълженията си. Разтребвахме, миехме чинии, минавахме с прахосмукачка, бършехме прах, подреждахме шкафове и гардероби, разчиствахме помещенията и пазарувахме. Добре, че брат му и сестра му не ме издадоха на техните. Запазиха присъствието ми в тайна до самия край.
Естествено, всичко си имаше цена. При тях тя се изразяваше в сладолед от машина. Струваше точно толкова, колкото една празна бутилка от пепси кола. Поради това ми се наложи да изпивам по две на ден, не че имах нещо против (че кое дете има?). Същевременно трябваше да внимавам запасите да са винаги налични, или в случай че са на привършване, да бъдат допълнени отново. Нерядко не успявах да погълна двете коли една след друга и изливах остатъка в мивката. Грабвах празните бутилки и се отправях към пункта за приемането им. Получените пари заделях в единия си джоб, а на следващия ден ги давах на брат му или сестра му, за да си купят сладолед.
Няколко седмици с Мирко се отбягвахме. Постепенно, макар и не на сто процента, се върнахме към предишните си отношения.
Колкото и да се преструваше, ясно бе едно – в главата му се въртяха единствено мисли за реванш. Отклонявах намеците му по този въпрос, защото не ми се искаше да изживявам стреса наново, а и не бих желал да се лишавам от колелото си за толкова продължителен период от време, след което да откривам следи от неправомерната му употреба. Все пак си беше още новичко. Щом си помислех пък, че ще трябва да се пазаря и с арабина, изгубвах и ума и дума. Най-много обаче се плашех да остана без приятели.
Мирко бе непримирим. Използваше и най-малката възможност, само и само да се съглася на нов двубой.
Един ден ми заяви, че нямало значение дали съревнованието ще бъде по футбол или народна топка, а освен това можело да се организира и турнир между момичетата, та дори и такъв със смесено участие.
Този път ми направи предложение, на което не можах да устоя. Причината се криеше във факта, че сред момичешкия състав на класа ни разполагах с невероятния коз, наречен Рамона. Както вече споменах, нейните неоспорими физически качества я превръщаха изцяло в човека-отбор. Мирко обаче не знаеше за нея. Тя бе, така да се каже, скритото ми оръжие. Ето защо бях убеден, че ще спечелим без особени усилия.
Обещах му да поговоря със съучениците си, но не му дадох големи надежди. Все пак още не бе изминало достатъчно дълго време от последния ни двубой, който въпреки победата, имаше доста отрицателни последствия за тях. Освен това, една не малка част от тях продължаваше да ми се сърди и да ме отбягва.
Но както е известно, времето лекува най-добре и така веднъж се престраших. Не посмях да им предложа лице в лице ново съревнование с отбора на Мирко и затова прибягнах до услугите на Уве и Щефан. Очаквано, те ме подкрепиха. Подходът им се изрази в десетки пазарлъци и уговорки помежду им, но ефектът беше налице. Имаше обаче промени в организацията.
Първо, началният час бе изтеглен за по-рано, за да има достатъчно време за игра. Второ, двубоят трябваше да се състои на игрището в старата ми махала, с цел прибирането да стане по-лесно и по-бързо. И трето, за да няма проблеми от страна на родителите им в случай, че все пак се стигне до закъснения, всичко да протече под предлог, че срещата е спортен празник, последван от вечеря под открито небе.
Дотук добре, само дето не ми стана ясно кой ще е домакинът и затова попитах. Вместо отговор, усетих погледи в моята посока. Заоглеждах се през рамене, за да видя кой е застанал отзад, но нямаше никой.
За сметка на това, Уве и Щефан ме зяпаха с отворена уста, сякаш ме подтикваха към някаква реакция. Реших да им се доверя, тъй като на тях можеше да се разчита. Кимнах, и не щеш ли, се оказах канещия. Нямах и най-малката представа какво ме очакваше сега.
Докато подреждах мислите си, двамата ми обещаха и конкретна помощ. Единият щял да се погрижи за картофена салата, а другият – за свежа от пресни зеленчуци. За мен оставало същинското меню.
Доста се притесних. Не знаех откъде да започна. Брат ми, който си бе дошъл за няколко дни от Дрезден, бе единствената ми надежда. Разказах му всичко до най-малката подробност.
Странно, но на него ситуацията не изглеждаше чак толкова безнадеждна, колкото на мен. Напротив, обясни ми, че всичко било въпрос на организация и че ако наистина съм имал желание да се справя, то трябвало да раздам задачи и на останалите, включително и на Мирко, поне сред студентите така постъпвали. С други думи едни отговаряли за салатите, други приготвяли ястията, трети набавяли напитките и т.н.
На следващия ден прехвърлих част от задълженията си на Мирко – всъщност, стоварих му ги всичките. Брат ми усети накъде отиват нещата и ме разкритикува, задето съм подхождал толкова безотговорно. Явно разбрал, че не съм в състояние да организирам мероприятие от подобен мащаб, ми заяви, че би могъл да ми помогне. „Супер!” ― съгласих се аз, а той ми препоръча да се успокоя, понеже от тук нататък лично щял да се погрижи за всичко.
Така си е – не е зле човек да има по-голям брат!
Дни наред не правех нищо. Брат ми обаче въртеше по телефона, срещаше се с приятели и уговаряше какви ли не подробности. Чувах думи от рода на кофи (?), кайма, котлети, подправки, напитки, десерти и други, но не можех да ги подредя по смисъл.
От време на време ме натоварваше и с по някоя и друга задачка, като например да се изкача до най-горния, 24-ти етаж на блока ни, и слизайки по стълбите надолу, да събера каквито празни бутилки имаше оставени пред входните врати или шахтените помещения. В сградата живееха предимно чужденци, повечето от които дипломати, а това предполагаше тези хора да имат по-големи финансови възможности. Такива обикновено ги мързеше сами да се погрижат за празните си бутилки или пък купуваха от по-специалните напитки, бутилките от които не можеха да бъдат върнати във всеки един произволен приемателен пункт. Основното предимство обаче бе, че този амбалаж притежаваше и по-висока стойност.
Препусках из етажите по няколко пъти на ден и откривах още и още. Дейността се оказа супер доходна и добре дошла за каузата ни. Получените суми предавах на брат си или директно пазарувах онова, което той ми бе заръчал за момента.
По думите му в организацията на мероприятието щели да се включат и значителен брой негови състуденти, които по това време също щели да се намират при родителите си в Берлин. Каза ми още, че няма да се учуди, ако присъстващите запомнят събитието за дълго.
Аз не отдавах голямо значение на приказките му, а по-скоро се молех всичко да мине благополучно. Всъщност, повече ме интересуваше турнира и това, как да станем отново първи.
Към края на приготовленията мернах и прочутите пластмасови кофи, за които непрекъснато ставаше дума. Оказаха се пълни с кайма, ухаеща на типично български подправки. Имаше и една огромна тава, прилежно подредена с няколко реда свински пържоли, накиснати в марината.
В деня на истината станах рано. Уговорих се с брат си след приключване на учебните занятия да се срещнем направо на спортната площадка. Грабнах чантата и екипа си и заминах на училище.
Още с влизането си в класната стая съучениците ми ме подхванаха. Разпитаха ме относно готовността ми за мероприятието и дали съм успял да се справя с поетите задължения. Някои ме гледаха с насмешка. И да исках, не можех да отвърна, тъй като и аз самият нямах представа какво е намислил брат ми. За кратко ми мина през ума, че нямаше да е зле, ако се бях позаинтересувал, но скоро темата на разговора ни се смени и се насочи към тактиката ни за спечелването и на втория турнир.
След училище отидох с Щефан до тях, за да се преоблечем. От балкона на хола им се откриваше панорамна гледка към площадката и така можехме да наблюдаваме пристигането на останалите участници. До момента все още нямаше никого.
Настанихме се пред телевизора и се загледахме в някакъв научно-фантастичен сериал. Не щеш ли, се чу шум от паркирането на няколко автомобила едновременно. Изскочихме на терасата, а долу: младежи слизат от колите си, разтварят багажници и стоварват какви ли не неща от тях. След минутка се появи и брат ми. „Ясно! ― рекох си аз, ― това са неговите приятели – и на мига ми стана по-спокойно”.
Щефан извади от хладилника салатата, която бе приготвил предишната вечер и с гордост ми я показа. Наистина изглеждаше страхотно. Малко наподобяваше нашата шопска салата, но само малко. Зеленчуците бяха най-различни – от марули, домати, краставици, лук, до чушки и билки, едро нарязани или направо натрошени на парченца. Всичкото бе обвито в целофан и вакуумирано. След като я разопакова, я заля с някакъв сос (дресинг) и заяви, че е готова. Благодарих му за подкрепата и го помолих да слизаме при другите.
На площадката кипеше здрав труд. Явно всеки знаеше какво да прави, тъй като у никого не се забелязваше излишно движение.
Щефан мигом се ориентира в обстановката. Грабна ролото найлонови торбички и постави по една от двете страни на всяка пейка, затискайки ги с дребни камъчета, за да не хвръкнат при внезапен вятър. Други закрепи за клоните на близките дръвчета и така реши въпроса за местата им, където нямаше възможности за сядане. Оказа се, че предназначението им било в тях да се събират боклуците. След това взе една сгъваема масичка, разгърна я и нареди върху нея купища пластмасови прибори, чинии и чаши. Очевидно, всичко, което се случваше тук, на него не му бе за първи път.
Не можеше да се твърди обаче същото за мен. Като че ли се намирах в небрано лозе. Сякаш повече пречех, отколкото помагах, но нямах намерение да си го призная. Заемах позиция по траекторията на някой от останалите, който вероятно заради приятелството си с брат ми единствено изпъшкваше, въздъхваше и примирявайки се с реалността, ме заобикаляше и продължаваше нататък.
Но това не ми бе достатъчно. Реших да се направя на мъж и се заопитвах да извадя двете каси бира, намиращи се в багажника на един стар форд. Настъпи гробна тишина. Всички зарязаха работата си като по команда и впериха очите си в мен. Неодобрението им бе изписано по лицата. От една страна си мислех, че сега е моментът да им покажа, че и аз мога да свърша нещо както хората, но от друга, имах чувството, че с действията си им изрязвах по някоя част от тялото. И когато четири-пет бутилки, разбира се, „не по моя вина”, напуснаха местата си, счупвайки се една в друга, разбрах, че ампутацията бе факт.
Броени минути по-късно площадката се изпълни с хора. Най-вече сърби, българи и германци, но имаше и няколко африканци, както един виетнамец и един китаец. За моя изненада, всички се държаха така, сякаш бяха от един отбор. Казано иначе, те не само че се познаваха, но и бяха съвсем приятелски настроени един към друг.
Двамата азиатци обиколиха тревните площи, изпощиха ги и донесоха с пълни шепи някакви треви, които нарекоха подправки.
Въздухът се задими, а това бе следствие от разпалването на дървените въглища, необходими за функционирането на двата грила, разположени в края на площадката. Заработиха и дузина газови котлончета, като онези за къмпинг, върху които бяха наредени тенджери с най-различна големина и съдържание. Основно със сосове, но и с варени макарони и вурстчета.
Когато пообиколих, установих, че разнообразието от салати, напитки, наденици, пържоли, десерти и пр. бе невероятно и можеше да се сравни единствено с менюто на прием по повод държавно посещение от най-висок ранг. Онова, което също ми се изясни веднага, бе, че аз никога не бих се справил с организирането на подобна проява.
Щом замириса и на барбекю, ефектът беше смайващ. По прозорци и балкони хората накацаха като лешояди. Кучетата по апартаментите завиха, а онези, които ги разхождаха навън, задърпаха каишките с такава сила, че стопаните им едва смогваха да ги удържат и често подтичваха след тях.
Появиха се дори бездомни кучета. Никога до този момент в Берлин не бях виждал подобни. Излиза, че броят им е незначителен, но все пак съществуваха. Примирих се и с този факт и насочих вниманието си към турнира.
Обстановката бе възприета от съучениците ми като извънземна. Не можеха да се начудят на всичко онова, което се случваше пред очите им. Да не говорим за музикалното оформление – балкански звуци, примесени с африкански ритми и танци, доминираха над едва прохождащата тогава диско музика.
При тези обстоятелства проблемът, който се стовари върху мен, бе убийствено сериозен. Оказа се, че храната толкова силно влияе върху германците (особено топлата), че е в състояние да ги накара да забравят за дадените обещания (невероятно, но факт!). С други думи, те се разсеяха и изобщо не им беше до някакви си там съревнования.
Направих опит да ги мотивирам, но не успях. Тези хора виждаха единствено вкусни и сочни наденички и пържолки, разхождащи се предизвикателно пред тях, съблазнявайки до болка очите и стомасите им. По едно време спряха да ми обръщат каквото и да било внимание.
Първата игра на народна топка беше между момчетата. Тук, отборът на Мирко ни отупа за по-малко от 15 минути.
След това, въпреки че Рамона даде всичко от себе си, отново трябваше да се примирим със загубата, този път при съревнованието със смесено участие. Естествено, че накрая останахме само двамата, но колкото и да се стараехме, не можехме да удържим на щурма на противника.
Единственият ни шанс да се доберем до някакъв, макар и частичен успех, бе да победим при момичетата. В този момент при нас дойде Иван - приятел на брат ми, който се водеше помощник-треньор на женския волейболен отбор на Техническия университет - даде ни няколко съвета и оформи състава.
Сега нещата потръгнаха. Играта се развиваше равностойно, когато към края ú в нашия отбор бе останала единствено Рамона. Рамона отново доказа, че е страхотен боец. Успя да елиминира и трите си съпернички и по този начин да ни отсрами в известен смисъл след двете поредни загуби.
Умирах от яд и злоба, но като че ли бях единственият, отдал се на подобни чувства. Всички останали си контактуваха и похапваха все едно, че бяха близки или роднини. Явно приоритетът за тях бе храната. Къде да ходя – и аз се присъединих. Лека-полека взех да се съвземам, особено след като чух как собстените ми съотборници коментираха ситуацията.
Най-напред си признаха, че бяхме по-слабите, по-неподготвените в сравнение с противниковия отбор и че загубата ни била логична. После направиха предположения, че ако бе станало така или иначе, е можело да се получи еди-как си. След това похвалиха съперника и изкоментираха спорните ситуации. Накрая се обърнаха към мен и ме засипаха с комплименти относно безупречната организация на проявата. Странно, но същото чух и в изказванията на Мирко и неговите хора. Поех си въздух и ми олекна.
Колко елементарно беше всичко! Изискваше се човек да се научи да говори, да споделя онова, което го измъчва, и наистина му ставаше по-леко. Чувства като завист или ярост се изпаряваха или изобщо не се появяваха. Култивираше се само спортната злоба, но тя, като качество, спокойно би могла да мине за положителна.
Скоро съзнанието ми се поосвободи от негативните мисли, защото взех да виждам и разни други неща. По едно време забелязах, че и много от родителите присъстваха.
Но защо? Какво правят тук? Не си спомням да сме ги канили!
Всеки държеше своята порция скара с гарнитура и някаква напитка по избор, най-вече бира. Освен това, отвсякъде продължаваха да прииждат хора, както родители, така и комшии. Приближаваха плахо, сякаш от любопитство, а брат ми или някой от другите директно им предлагаха да се присъединят към нас.
Независимо че не били „канени официално“ и „не било редно”, не можеха да устоят на уханията на сръбско-българската скара, както и на азиатските миризми и подправки. Вземаха от приборите и започваха да пълнят чинийките, в началото скромно, но след като се уверяваха, че храната би стигнала за целия жилищен квартал, и по-богато.
Нямаше някой, който да не е във възторг от мероприятието. Получавах потупвания по рамото и похвали: „Прима!”, „Зер гут!”, „Браво!”
Колкото и да не ми се вярваше, вече никой не го бе грижа за съревнованието и резултата.
Ето че се запознах и с родителите на моите съученици. Разприказвахме се за традициите в България и на Балканите, както и за това, че те трудно биха могли да бъдат приложени тук.
Не щеш ли, към разговора ни се присъединиха и Мирко и баща му, а след тях и брат ми и останалите. Търговското аташе на Сърбия използва дипломатическите си умения и тактично повдигна въпроса за закъсненията и следващите от това наказания на германските ни съученици, като изтъкна, че подходът на родителите тук спокойно би могъл да бъде по-гъвкав и че светът нямало да загине заради някакво си минимално просрочване на времето за прибиране.
Всеки опит на бащата на Щефан и другите родители да защитят тезата си срещаше все по-голямо неодобрение от нашата задружна коалиция. Не знам дали заради пълните си стомаси или бирата, но скоро всички единидушно разрешиха на децата си да остават по-дълго от обичайното, особено ако са с Мирко, или с мен.
И тъкмо когато реших, че това е един добър завършек и можем да си ходим, стана страшно. Бях забравил, че българинът, като се напие и нахрани, започва да пее и танцува.
Инициативата бе подкрепена и от страна на сръбската агитка, която пък реши да отпразнува подобаващо постигнатия успех в преговорите.
Взеха да се редуват едни песни, танци и хора, като и германците не бяха забравени. Гледката бе невероятна. Вие се хорото насред панелките, а немците не само участват, но и подвикват и се движат досущ като нашите. Май побъркахме квартала, но до този момент никой не се оплака.
Зрелището се наблюдаваше и от живущите наоколо. Нещо повече. Взеха да слизат при нас и хората от съседните блокове. Кой с бира в ръка, кой с бутилка вино, пълнейки чашите и раздавайки ги на желаещите. Родителите на съучениците ми все по-често отскачаха до апартаментите си и също донасяха каквото намереха, най-вече десерти и безалкохолни напитки, но и банани, ябълки и други плодове. Хареса им на германците, спор няма.
Стана късно и се наложи да приключим. И в това отношение организацията бе безупречна. По принцип всеки си отсервираше и изхвърляше боклуците в определените за целта найлонови чувалчета. Празните бутилки също директно биваха поставяни обратно в касите. Така, работата, която трябваше да се свърши, не бе трудоемка и не изискваше някакви по-специални усилия.
За отрицателно време площадката изглеждаше така, сякаш тук никога нищо не се е състояло. Сбогувахме се, благодарихме си за щяло и нещяло и си тръгнахме към дома.
Ето как благодарение на Мирко и баща му, както, разбира се, и с обединени усилия, се справихме с проблема. От този ден нататък довършвахме или спирахме в по-удачен момент започнатите игри. Достатъчно бе съучениците ни да споменат името на Мирко или моето и всичко бе наред. Естествено, тези привилегии си имаха своите граници, но едни 15, 20 или дори 30 минути в повече си бяха напълно достатъчни, за да си тръгнем с по-ведро настроение към дома.
Понякога съучениците ни дразнеха с новопридобитата си свобода своите братя и сестри, както и злоупотребяваха с имената ни, защото неведнъж се случваше някои от тях да бъдат потърсени при мен или Мирко, а в същия момент ние не знаехме къде са. Проблема го решихме, като ни се съобщаваше кой къде отива и при нужда ние го „покривахме”. През есента на следващата година семейството на Мирко напусна Берлин и си замина обратно за Белград.