автор: vasillazarov

Краят на лятото беше онзи сезон, когато хората започваха да се готвят със зимнина и консерви за студените месеци. Тогава посетителите на „Женския пазар” нарастваха двойно и тройно. Пред зеленчуковите сергии гъмжеше от народ.
Цял ден Росен усещаше неспокойната околност, изпълнена с тътен и хаос от неясни звуци, която се вихреше пред него. Шумът от викове, смях и ругатни; хълцане и рев; пляскане на ръце и трещене от подхвърлени щайги, се сливаше в нестройна глъчка. Едва привечер с подухналия ветрец, лъхна мимолетна прохлада, която веднага се усети след мъчителната убийствена горещина.
За кой ли път вече Росен посегна към памучната кърпичка, за да избърше потта, която течеше по усмихнатото му лице и дори капеше от носа и брадичката му.
-Заповядайте торбичка, господине, и си изберете това, което ви харесва…Eй сега ще обслужа и вас… На всички ще се постарая да обърна внимание, заедно и дружно да останем доволни, но с известно предимство на този, който е на ред, все пак… - не спираше да се раздава Росен. В стремежа да се справя, колкото се може по-добре, виждаше пътя към един своеобразен успех. Така той изповядваше и една лична философия - ако трябва да има промяна в обществото, тя трябваше да води към по-добро и да започва от собствените действия на всеки.
Настана привечер. Шумът и хорското присъствие се чуваха по-тихо, и по-тихо. Към края на деня всичко стана празно и глухо. Росен започна да подрежда на количката полупразните щайги и когато се обърна за една от тези, която стоеше от лявата страна, видя онези огнени очи, които сякаш се мъчеха да проникнат в него. Видя дългите мигли като равни дъги над топлите лешникови очи, мраморните рамене и бялата шия, безгрижно усмихнатите розови устни и кестенявата гъста коса, спускаща се на едри вълни върху раменете й. Кой би предположил, че дамата, за която Росен вече почти бе забравил и вместо нея бе настанил друга на сърцето си, може само с едно появяване да върне целия плам в кръвта му. Познатото до болка чувство се надигна за миг като неукротима сила. Макар да го тласкаше към неизбежната бездна, то тази бездна можеше да се украси само с едно прилагателно - прекрасна.
-Здравей, винаги успявам да те открия, когато се местиш.
-Здравей, Тони! Не те очаквах.
-Въпреки че съм много заета, всъщност много често мисля за теб и днес си казах, че непременно след работа ще мина да те видя. Как си, Росене? Какво ново при теб?
,,Ето, че самата Тони ми подхвърли спасителен пояс” - помисли си Росен.
-Може би най-новото при мен е, че се запознах с едно момиче, за което смятам да се оженя - каза на един дъх той и сякаш изпитващ някаква вина, не посмя да я погледне в лицето.
-Но това е много хубаво, знаеш ли, аз се радвам за теб - каза Тони, но очите й говореха друго. Те бяха пълни със сълзи и трябваше само да мигне, за да се стекат по страните на ослепителното по блясък лице. За миг бялата част на очите й се зачерви.
Росен започна горко да съжалява, че й е казал новината. Не можеше да я гледа разплакана. А тя, макар и плачеща, стоеше пред него в своето ослепително великолепие и стил. Извади от дамската си чанта книжни кърпи и попи стеклите се сълзи. Всичко това говореше повече от най-красноречивите изрази какво изпитва Тони и как се чувства. Росен пристъпи към нея и я прегърна. Едва я докосваше, за да не я нацапа със загрубелите си и прашни ръце. Постояха така известно време. До лицето си усещаше допира на къдравата й коса. Притисна главата си към нейната и когато отвори очи, видя спрялата на десетина метра от тях Симона. Гледаше ги стъписана и когато очите й се срещнаха с тези на Росен, се обърна и побягна. Всеки, който наблюдаваше отдалеч прегърналата се двойка, би помислил, че те са спокойно прегърнати и си нашепват някакви любовни приказки, абстрахирани от всичко на света. Мисълта на Росен бе блокирана от сложната ситуация, в която се бе озовал. Това, че трябваше веднага да хукне, за да догони Симона, му дойде като адекватна идея достатъчно късно, а когато реши да го стори, тя беше достатъчно далече, за да я открие. Бягаше от кръстовище на кръстовище и се взираше в далечината, но напразно. От момичето нямаше и следа. С бавни крачки се запъти към пазара. На сергията вместо Тони бе застанал заядливият му шеф - Цонков. „Не, това вече е несправедливо” - помисли си Росен.
-Къде ходиш, бе? Защо на сергията няма никого? - ревеше с намръщено лице работодателят му.
-Извинявам се, така се случи, имам си лични проблеми…
-Значи така! Ти можеш да си гледаш работата както се случи! Така ли? Слушай, личните проблеми ще си ги решаваш вкъщи! Когато си на работа, нямаш лични проблеми. Ясно ли е?
-Да, няма да се повтори. Нямам оправдание, така е.
-Нямаш ами…Да остави пълна сергия със стока и да се разхожда из центъра… Е, и това не бях виждал… - чуваше се гневният глас на отдалечаващия се от сергията Цонков.
Наред с всичко онова, което се бе случило, ругатните на Цонков надигнаха нечувстван досега гняв у Росен. В шефа му имаше нещо злобно, язвително, долно и същевременно високомерно. Трябваше преди всичко да потисне това негативно чувство. Ако продължаваше да мисли за това по този начин, щеше някой ден да излезе извън контрол. Какво беше най-мъдрото, което трябваше да стори съгласно мъдрата книга? Тя съветваше да обичаш врага си. Реши да опита и започна да си повтаря наум: ,,Аз обичам Цонков”. Както довършваше работата си и беше стигнал до десетото ,,аз обичам Цонков”, чу гласа на бай Петко.
-Какво се заяжда тоя серсемин бе, Росене? Нали аз ти наглеждам сергията. Не исках да те защитавам, че ще вземе да ме набие.
-По-добре, че не ме защити. Щяхме да го ядосаме повече. Аз съм си виновен.
-И аз мисля така - каза бащински бай Петко. - Да знаеш, че нарани момичето си. Не е хубаво да го лъжеш, защото то е много свястно. Тая новата не я познавам, но не е за тебе. Не е от твоята черга. Внимавай да не изгориш с нея. Бай ти Петко е старо коце и разбира от жени. Извинявай, животът ми така протече, така се обърках, че не можах да създам семейство…, нямам деца. Тебе те обичам като роден син. Ще се радвам да подредиш живота си. Ако можеш да избегнеш моите грешки, за да не си сам и безпомощен, като стигнеш моите години. Обърни града и я намери, извини й се, не я изпускай…
-Благодаря ти за съвета, така ще направя, бай Петко - отвърна на съвета му Росен, и подкара количката към склада.
От пазара отиде направо в дома на Симона, но майка й му каза, че не се е прибрала. Казала й, че има среща с него. Стори му сe, че майка й се притесни. Покани го да влезе, но Росен отказа. Реши да отиде до квартирата, а по-късно щеше да звънне по телефона от уличния автомат, за да се видят или поговорят. Поне да бъде спокоен, че нещо не й се е случило.
Когато се прибра вкъщи, вече се беше стъмнило. Квартирата на Росен беше самостоятелна малка постройка, състояща се от една малка стаичка. Може преди това да е била яхър, кокошарник или за друго ползвана селскостопанска сграда, но сега беше жилищна квартира.
-Росене... - чу зад гърба си Симона. Беше му гостувала няколко вечери напоследък. Беше учуден от неочакваната среща.
-Искам да ти обясня всичко, но преди това, нека да се обадим по телефона на майка ти, защото те търсих у вас и тя е притеснена, не знае къде си.
Симона се съгласи. По пътя до автомата и обратно Росен разказа цялата история около познанството си с Тони. Предвид моментното състояние на Симона и уплахата си да не я нарани или навреди на отношенията им, спести значителна част от интимната страна на своите предишни преживявания. Предпочете това да стане по-нататък. Симона слушаше и предимно мълчеше, включително и тогава, когато Росен я питаше нещо от рода на ,,ти какво би направила на мое място?” или ,,разбираш ли ме?”. Когато разказът привърши известно време мълчаха и двамата. Бяха седнали на леглото, така наречения вид кушетка. Тази мебел знаеше всички техни тайни - обяснения в любов, първите трепетни ласки, предложението на Росен за брак...
-Искам да те помоля за нещо, което сега разбрах, че е много важно за нас - наруши мълчанието Симона. Помълча за кратко и допълни - обещай ми, че ще прекъснеш всякакви взаимоотношения с тази жена. Все едно, че никога не се е повявала в живота ти, че не съществува.
Росен мълчеше замислен. Драматичният избор беше вдълбал бръчки по челото и междувеждието на младежкото лице.
-Защо мълчиш? - попита го Симона.
-Виж, Соня, както ти казах, аз я познавам повече от десет години. Тя е част от моите приятели и обкръжение преди да те срещна. Не е честно да бъда принуден да прекратявам старите си приятелства. Мога да ти обещая, дори то е толкова безсмислено, защото се разбира от самосебе си, че отношенията ми с Тони ще бъдат чисто приятелски.
-Не, не, не мога да забравя тази гледка как я беше прегърнал! Не искам да прекратяваш всички досегашни приятелства. Искам единствено да прекратиш всичко с нея. Обещай ми!
Росен беше готов да прекрати всички останали приятелства, но не това с Тони. Беше пределно ясно, че в бъдеще отношенията им ще трябва да се ограничат откъм интимната им част. Но не можеше да обещае, че когато види някога Тони, ще се прави, че никога не я е познавал. Това настояване на Симона му изглеждаше жестоко. Спомни си за думите и съвета на бай Петко. В онзи момент беше готов на всичко, за да се сдобри със Симона. Но не беше предполагал, че цената за това ще е толкова болезнена.
-Всъщност, дойдох тук, защото се съмнявах, че може да я доведеш. Ако това се беше случило, щяхме да се разделим и нямаше да съжалявам. Всичко щеше да е толкова просто. Сега ми е по-трудно и объркано - проплака Симона.
Росен протегна ръка, да я прегърне и утеши. Сърцето му се късаше, че той е причината за тази мъка. Как мечтаеше да отдава всичко от себе си, за да бъде тя щастлива. Сега обаче, в този момент, той я правеше нещастна. Симона отмести протегнатата му ръка, и си тръгна.
На другия ден вечерта Росен отиде в дома на Симона. Майка й го посрещна, както винаги с радост. Вчерашното настроение на Симона я правеше по-сдържана както на думи, така и на усмивки. Поканиха го на вечеря, разговаряха по всякакви теми и неочаквано майката на Симона предложи.
- Росене, защо не се преместиш в нас? Защо ще плащаш наем, а напоследък Сончето все при тебе стои.
Росен погледна Симона и очите й казваха ,,да”.
-Аз ще си лягам, а и вие да си поговорите. Приятна вечер! - каза майката и излезе от хола.
-Как ми се иска да мога да поискам ръката ти, така както е редно, да вдигнем сватба и да поканим всички познати, за да мога пред всички да кажа открито, че ще се вречем да се обичаме и да съм с теб до края на живота си.
-С тази неочаквана от никого покана майка ми направо ти намекна, че ти дава ръката ми, още преди да си я поискал - каза през смях Симона.
-Не знам какво да правя. Това е толкова прекрасно, да живеем заедно, да бъдем заедно завинаги. Но ако останем така, без да сме сключили брак, ще скверня името ти. За сватба нямаме пари. Моментът не е подходящ да искам от родителите ми. Ще ги накарам да се притесняват. Просто знам какво ще стане. Ще вземат да искат откъде ли не, да се унижават, че са неспособни да оженят сина си…
-Роска, имам идея как да се оженим. Ние носим отговорност единствено пред Бога. Нека утре рано сутринта отидем на църква и с мислите си да се обърнем към него. Ще си обещаем мислено, от сърце и душа, без излишни думи това, което не можем да заявим пред близките си, както традиционно е прието. Нали когато двама са се събрали в името Му, той е с тях. Роска, утре сутринта Бог ще е с нас, защото в негово име ще бъдем там. Нека той да е наш свидетел, наш отец и наш кум. Той е най-важният.
-След време, когато имаме възможност, ще вдигнем голяма сватба. Това ти го обещавам, миличка. Ще преобърна земята, защото не искам да те лишавам от това преживяване.
-Да, дори и ако децата ни са на възрастта на шаферките. Това го дължим на нас си, но и на близки и роднини, но нека най-напред дадем нужното на Него. Добре, че чувството за присъствието Му е безплатно.
-Наистина най-важните за човека неща са безплатни - въздухът, изгревът и залезът, природата и това, което спомена. Утре рано сутринта ще те чакам пред църквата на пазара, а сега ще си тръгвам, за да не се успя за най-важния ден в живота си.
-Не, ние вече сме си обещали всичко. Той ни е свидетел, че намеренията ни са чисти. Остани тази вечер, че и тя е не по-малко важна в живота ни.
На другия ден, рано сутринта, Росен и Симона бяха пред черквата. След около час пристигна клисарката и като видя двамата младежи пред входа на църквата, им каза:
-Младежи, не знам за какво сте дошли, но когато някой е дошъл преди мене, му давам ключовете, да отвори входната врата. Знайте, че когато някой отключи вратата на църквата, се отговаря на молитвите му. Заповядайте ключовете.
Двамата благодариха, Симона пое ключовете и отключи вратата. Росен натисна бравата, вратата изскърца тихо и двамата младоженци влязоха в църквата. Отидоха пред иконата на Христос и застанаха един до друг, хванати за ръце. Симона беше навела глава и нашепваше тихо. Росен беше вдигнал своята и гледаше в прозорчето в източната част на купола, през което се промъкваха сноп утринни слънчеви лъчи. Затвори очи. Представи си, че Христос оживява от иконата. Но не с лика си от тази икона, а тази от църквата „Успение Богородично”, самоковската. Искаше онзи Христос – Царят на царете, с най-царската корона, искаше да го вижда могъщ и всесилен. Трябваше да има фанфари, подходящи за Царя на царете. Те прозвучаха от всички ъгли на църквата. Да, те не бяха сами. Дори простосмъртните царе винаги са обградени с придворна свита. Всъщност, църквата беше пълна с ангели, разположени по своя чин в йерархията. Усещаше зад врата си дъха на най-високо ръкоположените. В миг фанфарите утихнаха. Настана пълна тишина, такава каквато може да има само в Рая. Христос погледна влюбената двойка с най-благородната и топла усмивка. После прониза изпитателно с погледа си Росен и го попита.
-Ти, Росен Стоицов, вричаш ли се пред мене да бъдеш верен, себеотдаен и любящ съпруг, да се бориш и посветиш живота си за щастието на Симона, во веки веков?
Росен трепна, но всичко беше наред. Ако го венчаеше обикновен поп, щеше да каже ,,до края на живота си”, но Христос не беше от земния свят. Неговите измерения са и ще бъдат навеки до веки веков. Всичко е толкова логично.
-Да - прошепна Росен.
-Ти, Симона Ангелова, вричаш ли се да бъдеш вярна и предана съпруга во веки веков?
-Да - отговори Симона.
-Обявявам Росен Стоицов и Симона Ангелова за свързани во веки веков с брак. Нека младоженецът да целуне булката.
Отново фанфари от всички посоки. Ангелски хор с ангелогласни звуци изпълниха църковната сграда. Росен сведе глава и я обърна към Симона. Лицето й сияеше в очакване. Той я прегърна и целуна. След това я вдигна на ръце и понесе към изхода под нестихващите аплодисменти на ангелите.
-Честито да ви е! - поздрави ги клисарката и когато младоженците се отдалечиха, добави - какви времена доживяхме, нека Господ да е с тях.