автор: nikoi_1

Във утрото е сякаш нос,
посърнал в сянката на клоните,
циментов мълчалив съпрос
в галерията на балконите.

Той си говори всеки ден
със гълъбите по перваза
и нищо че е стар и уморен,
той слуша-те ще му разкажат

как вятърът надува им крилете
и облаци в очите им рисува,
как цялата земя е цвете,
което от любов празнува.

Когато падне нощен хлад,
в гирлянди от звезди ще свети;
с два парапета по-крилат,
ще литне сам над световете.

И ще сънува, без нагласа,
в дантели от лозница спяща,
една вълшебна и добра тераса
как дълго страстно го прегръща.

А утрото, дошло без време,
ще бликне, отразено от стените,
и от душата му, без жал, ще вземе
надеждата, че някога ще литне.