В нощ съдбовна сънувах очите ти.
Начертах ги с калем в паметта.
Неподправена с грим синева
взида чудни мъниста във дните ми.
Оттогава очите ти, пленници,
режисират безкрай моя ден -
сини камъни, враснали в мен,
нереални, но предани сенчици.
А ти скиташ, щурееш в пъртините -
като ат в поднебесната степ...
Конски тропот, немил и свиреп,
отшумява в простора завинаги.
Мрачно бродиш по чужди пътеки -
устоял, необятен навеки.