автор: zinka

Е, случва се на всекиго
с любов да се събуди –
накацали на прага ни
хиляда пеперуди.
Вълшебно е и хубаво –
чак свят ти се завие...
По-истински, по-глупави
политаме и ние.

Любов, любов – надвиснала
над стряхата ми чиста,
като надежда плиснала
от слънчеви мъниста,
до клетчица достигнала,
през път и магистрала,
препускаш из душата ми
като кобилка бяла.

Превземаш ме, задраскваш ме
и дълго ме изписваш,
с далечен тропот на коне
ме мамиш и замисляш.
Дарявам всеки бъдещ ден,
и всяка бъдна слава,
за да съм твоя, да си в мен
и друго не признавам!

Но ти, превзела ме до край -
изглеждаш отегчена.
В очите ти чета вина,
че си била със мене.
Гъсеници по моя праг –
умели дървояди
гризат основите – та чак,
текат дървесни вади.

Тъгувам. Свита на кълбо
желая да изчезна.
Било каквото е било –
светът е станал бездна.
Бунтува се умът – боли,
магията отплува...
Остава да се потвърди,
че времето лекува.