Тръгнах на път. Да диря Любовта.
Разказваха легенди от преди -
живеела сама в една гора
от тук , та чак през девет планини...
...
И тръгнах, сякаш следвайки мираж
зад себе си не смеех да поглеждам,
не взех със мене никакъв багаж,
но имах спътник – вечната Надежда!
В началото едно ядливо чувство
прицели се във моето Вълнение,
ала да ме улучи то пропусна -
нарекох го безпочвено Съмнение.
А по – нататък ято черни птици
видях над мене хищно да кръжи.
Не заслепиха моите зеници.
Отминаха. Нарекох ги лъжи.
И срещнах Нея, с ябълка в ръката...
За малко за Любов я припознах!
Със мъка устоях на красотата,
обърнах се, и я нарекох Грях.
За кратко навестяваше съня ми
в самотното и тъжно навечерие,
но образът и после се се потули.
Спечелих нещо. Кръстих го Доверие.
Изправих се пред пропаст тъй дълбока...
Прониза ме до костите кошмара.
Със сетни сили тръгнах към потока.
А болката нарекох Изневяра.
Препъваха ме паяжини гъсти,
змии отровни плуваха сред тях,
оплитаха ме клони с хищни пръсти
и бях познала вече що е Страх...
А по нататък пътя беше лек
набавих си вода, дори храна,
но срещнах аз по пътя си човек -
поиска ми ги срещу Доброта.
Дарих му всичко, ала пак оставих
Надеждата до мене да върви,
със нея аз отново се нахраних,
а жаждата си с Вяра утолих.
А после стигнах приказни поляни
накичени със шарени цветя.
Поглеждаха ме радостно засмяни.
Нарекох тази гледка Красота.
Не се сдържах! Откъснах бяло цвете,
от нежният му аромат отпих...
И бликнаха в миг рими от сърцето!
Нарекох вдъхновението Стих.
И стигнах до онази планина,
със сетни сили се добрах дотук...
Ала уви! Не срещнах Любовта!
Навярно преди мен бе стигнал друг?!
Погледнах към Надеждата с тревога,
а тя мълчейки кръстеше ръце.
Дали да се откажа днес ще мога?
- попитах с мъка моето сърце.
Не вярвах че я няма! Може би
под сянката на ароматни клони,
полегнала е тихо да поспи
и щом събуди се - ще ме догони!
И тръгнах си с Надеждата от тука.
По пътя си обратен днес поех.
На всяка крачка имаше поука
и всичките за спомен аз си взех.
А слизайки по стръмния баир,
аз видех ли да се изкачват хора
им давах за из път по сувенир -
една усмивка, пълна със умора.
Надеждата, че стигне ли до края
душата сродна всеки ще намери,
и пак към Любовта...като към Рая
всеки не спираше да се катери!
...А тя седи встрани и мълчаливо
с усмивка всички пътници поглежда,
и своите препятствия грижливо
по пътя им безумен пренарежда...