автор: nikoi

Пак вали.
И вали. И вали, и вали.
Знам - дъждът е пристанище с много потънали лодки.
Аз веслата им в себе си предано пазя дори
и когато не съм осълзена от облак самотен.

Пак вали.
И закотвя в сърцето надежда за плод
(водорасли безвремия никак глада не насищат)
Зрее лято.
Макар и на края на нечий живот.
В мен узрява пристанище въпреки.
Въпреки нищото.

Пак боли.
И боли.
И не зная кога ще се спре.
Любовта е пристанище с много потънали лодки.
Гледам моята малка гемия как сънува море.
Стискам здраво веслата:
водите във тебе са кротки.