автор: barona_36

Всяка вечер в косите ти капе
кротка нежност под тънкия гребен,
а с тояжка, бездомна и сляпа,
мойта обич потропва край тебе.

Тя е зла, неприветна, горчива,
с тръпни устни отдавна те вика.
Но защо ли към нея отиваш,
щом под нея съмнения бликат...

Щом не радост, а болка ти носи,
и те хвърля в тревоги среднощем,
идва с твойте неканени гости
и пирува в душата ти още...

щом до смърт, щом до смърт е ревнива
и кръжи все над твойто огнище:
тя, щом дълго прощава - убива,
а щом дълго живее - пресища.

И превръща в гроб брачното ложе
и снега по алеите в киша,
но когато все пак се наложи
да ни вдигне с крила върху нищото...

И те плаши, притегнала в обръч
твойте мисли, гори всепобедна,
че проблесне ли първата обич,
често пъти остава последната...