автор: CheGuevara

1 През нощта на леглото си
Потърсих оногоз когото обича душата ми:
Потърсих го, и го не намерих. 2 Да стана сега и да обиколя града
По улиците и по стъгдите,
Да търся оногоз когото обича душата ми:
Потърсих го, и го не намерих. 3 Намериха ме стражите които обхождат града:
Видяхте ли оногоз когото обича душата ми? 4 Като заминах малко от тях
Намерих оногоз когото обича душата ми:
Хванах го, и не го пуснах
Доде не го въведох в дома на майка си,
И в ложницата на онази която ме е родила. 5 Заклевам ви, Ерусалимски дъщери,
В сърните и в елените на полето,
Да не дигнете и да не събудите любовта ми додето ще.

Песен на песните, глава 3



02 часа


М И Н А

В стаята беше тихо и приятно. Мина придърпа завивката до брадичката си и се облегна на възглавниците.На малката масичка до леглото имаше две неизменни неща – мобилния телефон и книгата на Маркес „Любов по време на холера“. Велика книга. Истинска библия за любовта, тази любов за която времето не съществува като категория.
Ниско до кревата жужеше стария радиокасетофон. Среднощният Хоризонт отваряше всяка нощ нови врати към непознати хора и далечни земи.
Обичаше това време на нощта. Улицата долу най-после утихваше и само мъркането на котарака, прислонил се до гърба й, накъсваше нежно полунощния мрак.
Тогава мисълта й можеше свободно да лети по широкия свят.
Първо надникваше в креватчета на внучетата си в Америка. После се връщаше в България, да се порадва и на внучката си тук. След това на крилете на кондора политаше към непозната, но толкова бленувана Латинска Америка. Накрая се спускаше над китната Словения и дълго се взираше в големите строежи. Там някъде беше Той, последната любов в живота й.
Телефонът рязко промърка и тя веднага посегна към него. На екранчето беше изписано „Любов по време на холера“ . Мина се усмихна и търсейки на лунната светлина нужните букви написа:“Жив ли си? Не празнувате ли?“След няколко минути пристигна отговора му „За белите роби в Словения няма празници“.
Мина въздъхна. Пръстите й бягаха по клавиатурата:“Толкова ми липсваш“.После той :“Не мога да заспя. Мисля само за теб. Сънувам те гола“
Познаваха се от гимназията, вече цели 50 години. Бяха тогава приятели, но никога не са били гаджета. Той завърши МЕИ във Варна, тя – в Габрово. Мина беше влюбчива, ранима и търсеща, на инат се ожени и набързо роди две деца. Разбра грешката си скоро, но подаде молба за развод чак на десетата година.Той беше роден джентълмен и рицар и затова лесна плячка за жените и се жени три пъти. Има четири деца от три жени, а за броя на внуците му Мина не беше сигурна.
Той:“Душата ми е стон“
Мина:“Поете чакам те“
Той:“защото аз съм птица устрелена“
Мина:“обичам те“
На 20-годишнината от завършването на гимназията нещо стана, нещо се преобърна и светлото детско приятелство избухна в нежна и страстна любов. Мина току-що се бе развела, той нещастно оженен за втори път. Често се случва така. Това беше любов без вериги, без обещания, но любов за цял живот.
Той:“Защо не дойдеш при мен в Словения“
Мина:“Тук ме тресат финансови проблеми. Ела ти“
Той:“ Не са ни плащали вече цяла година“
Мина:“Ах, ние бедни влюбени“
Като се пенсионираха, тя отлетя за Америка да помага за внучетата, а той се потопи в строителството. Казваше със смях, че кофражийството му оправяло дископатията. Първо поработи в България, после замина в Словения. Разминаваха се по меридианите и паралелите. Оставаха кратките телефонни разговори и есемесите...Когато Мина се върна в България, той вече беше в Словения, но кризата беше треснала и там не им плащаха...
Мина се замисли. Не бяха се виждали, не бяха се докосвали цели 7 години. А в кратките им разговори гласът му беше все така нежен и мил...
Имаха си две пароли. Едната беше свързана с другата: „Любов по време на холера“ и „Да заминем д еднопосочен билет за Нова Зеландия“.И двамата обичаха Маркес, най-вече „Любов по време на холера“. В тази невероятна книга откриваха любов като тяхната и сега, когато децата и внуците им бяха пораснали, мечтаеха само за едно – като Фермина Дака и Флорентино Ариса да се качат на своя кораб, да вдигнат жълтия флаг и да пътуват от бряг до бряг, само тримата – Мина, Той и Любовта. До края на живота си.
Телефонът мълчеше. Сигурно е свършил лимита на картата си.
Мина светна нощната лампа и посегна към книгата. Четеше любимите пасажи, подчертани с червен химикал, и стените на притихналата стая се разтвориха като платна на кораб:

„...Мечтата за други бъдещи пътешествия с Флорентино Ариса се издигна на хоризонта – луди пътешествия, без толкова багажи и светски задължения – пътешествия на любовта...

...Живееха тихо като двама съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования – бяха стигнали отвъд любовта. Бяха живели заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта...
...През прозореца нахлу карибският вятър, смесен с птичата врява, и Фермина Даса усети как кръвта й се разтуптя от чувство на волност и свобода. Отдясно устието на река Магдалена мътно и бавно се простираше час до другия край на света...
...Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото подозрение, че животът е по-безкраен от смъртта...
И докога смятате, че можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? - попита той.
Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.
- Цял един живот“


Мина затвори книгата, погали притихналия телефон и скоро в съня си вече пътуваха тримата – тя, той и Любовта към ласкавите брегове на Нова Зеландия.


Ружа Велчева

(из „Морга за изгубени души“)