автор: rumlas

из "Далавера, Далавера"

Първите ми самостоятелни търговски опити на чужд терен датират още от втори клас, близо два месеца след постъпването ми в немското училище. Просто нямаше как да не ми направи впечатление всичко онова, което германските ми съученици носеха у себе си.
На първо място, това бяха малки метални колички различни модели и цветове. Интерес представляваха и гумените фигурки на индианци, каубойци, животни или войници. Като прибавим и многобройните комикси, писалки, флумастери, но и дъвки, шоколади, бонбони и близалки, на човек неминуемо му се приискваше да ги притежава.
Всяко начало е трудно – така бе и при мен. Не разполагах с нищо, с което да им привлека вниманието. Случайно един съученик забеляза пощенската марка върху плика на писмото, което бях получил от приятеля си Сандо от България и което не знам защо носех у себе си. Пожела да му я дам, понеже бил колекционер. В замяна ми предложи един индианец с отскубната ръка и два комикса.
На следващия ден донесох всички възможни пощенски марки, които можах да открия вкъщи. Така успях да натрупам първоначален капитал от две стари и изтъркани колички, пет разпердушинени комикса, три индианеца – все инвалиди, един каубой без револвер и шапка, един кон без заден крак и опашка, както и няколко дъвки.
Сега бе по-лесно. Постепенно сбирката ми се обновяваше, като нерядко при мен се връщаха някои от предметите, които вече бях сменявал, но всеки път като част от друга конфигурация.
Металните колички, предлагащи се за менкане, бяха западногерманско производство. Повечето от дъвките и шоколадовите изделия – също. В началото не можех да си обясня откъде ги имат, при положение че нямаха право да пътуват натам. Освен това, разнообразието им непрекъснато се увеличаваше, особено в понеделник. Впоследствие научих, че болшинството притежавали роднини на Запад и че те често им гостували в края на седмицата. Естествено, всеки път им носели по нещо.
Тъй като по-вкусните шоколадови десертчета рядко достигаха нашата импровизирана борса, един ден им заявих, че изкупувам западногермански марки. Смятах да отида до някой от валутните магазини и да си ги закупя. Въпреки че все още не притежавах паспорт, се надявах, че щом заговоря на български, служителката ще ми ги продаде. Така и стана. Обменният курс от 1:1, който наложих, се оказа учудващо изгоден. Разбира се, сумите бяха изключително скромни, от порядъка на 50-60 пфенинга седмично, неизменно във вид на жълти стотинки.
Някой обаче ме натопи. Хванаха ме с 29 западногермански пфенинга в джоба, изкарвайки ме най-големия престъпник. Пожелаха да разговарят и с баща ми, който заради моите действия и според техните думи можело да бъде отзован. Тук отново брат ми се притече на помощ и разреши проблема. Определено не му бе лесно. На класната ú бяха необходими цели три излизания с него, и то по вечерно време, за да забрави за случилото се. Брат ми все някакси успяваше да я утеши.
Друга далавера въртях с колелото си. Не мога да си обясня поради каква причина на арабите, живеещи в отсрещния блок, не им купуваха велосипеди. Бяха заринати с пари, дрехи и бижута, а някои от тях дори притежаваха собствени леки коли. Явно им бе забранено да извършват какъвто и да било физически труд, или да се напрягат.
Но момчетата са си момчета. В очите им ясно прочитах онова, което желаеха. Започнах да им заемам колелото си – в началото без мисъл и план, докато не се стигна до изготвянето на график. Печалбите бяха огромни за времето си, при това в конвертируема валута. Основният недостатък бе, че амортизацията бе значителна.
Велосипедът ми носеше и още един приход. Стана случайно. Докато бе още нов, ме блъсна един трабант. Изскочи от паркинга изневиделица и ме удари в задната гума. Нямах шанс, строполих се на земята. Щом се съвзех, огледах пораженията и забелязах, че джантата се бе изкривила и не можеше да се върти свободно, а опираше в шасито. Заедно с шофьора я демонтирахме и се опитахме да я изправим. За да помогне, той дори я притисна с предното колело на автомобила си, но тъй или иначе, не успяхме да я възстановим напълно. Остана един минимален дисбаланс, заради който джантата потрепваше встрани на всеки оборот. Малко по-късно установих, че бутайки колелото си с ръка, хванал го за седалката, то не падаше, щом го пуснех. С други думи, над една определена и невисока скорост можех да го оставя да се движи по инерция и то нито се накланяше, нито падаше. Започнах да го засилвам все повече и повече, пусках го на свобода и подтичвайки след него, събирах погледите на минувачите. Естествено, нямах правдоподобно обяснение за случващото се и отдадох всичкото на някаква магия. Споделих и с приятелите си. Очаквано, никой не ми повярва. Напротив, някои толкова го оспорваха, че ми предложиха да се хванем на бас. Приех и така се роди този нов източник на доходи.

* * *

Декември 1991. Изминали са над две години от така наречените демократични промени в някои от страните на бившия соцлагер.
У нас икономическата криза се усеща особено болезнено. Предприятията фалират едно след друго. Безработицата расте непрекъснато. Редът и законността отдавна са се превърнали в чужди понятия. Повечето оцеляват поединично, други въртят търговия, трети крадят на едро или на дребно.
В бизнеса с колите на старо имаше хляб. Въпреки високите мита, печалбите бяха примамливи. По онова време автомобили се вкарваха основно от Германия. Цената им бе поносима, техническото състояние – добро, а оформянето на документите по износа протичаше бързо и безпроблемно.
Заедно с Илиян, но този път и с баща му, отново се отправих натам, за да си търся късмета. Всъщност, те желаеха да закупят автомобил за свои фирмени нужди и ми предложиха да дойда с тях и да им съдействам с езика. Изразиха готовност да поемат разноските по издаването на визите и транспорта, а аз реших, че това е една чудесна възможност да стартирам собствен бизнес, и се съгласих.
Но за получаването на виза бе необходимо някой да те покани. Отдавна бях загубил контакт с немските си съученици, а други по-близки германци нямах. Същото важеше и за Илиян, както и за баща му – чичо Кольо.
Мигом те се ориентираха в обстановката. Платиха на една жена, която познавала някакъв директор в Интерпред, той познавал друг, който чрез трети уреждал поканите оттам, и не щеш ли, се сдобихме с тях.
По-трудното обаче тепърва предстоеше. Трябваше да се доберем до вътрешността на консулския отдел на Немското посолство, където обстановката приличаше на митинг. Прекарахме една нощ пред oградата му, но и това не помогна. Тогава се обърнахме за съдействие към един от многобройните „уреждачи”, които бяха окупирали територията отпред. Срещу определена сума пари, той ни попълни документите и ни определи точен ден и час.
Странно, как подобни хора бяха в състояние да предлагат такова супер обслужване! Явно далаверата тук бе много яка!
Двамата „кретени”, както ги нарече чичо Кольо, явяващи се служители и определящи кой да влезе и кой не, които подобно на кичозно украсени коледни елхи преливаха от златни ланци и бижута, потвърдиха хипотезата ми. С цената на няколко синини, причинени от бутане с лакти, се добрахме до тях. Тези ни изгледаха, сякаш се опитваха да разберат дали сме си платили, и след като забелязаха кимването на човека, който ни съпровождаше до тук, изтръгнаха паспортите ни, разтвориха ги и проверявайки ги с думите: „А-а, във връзка с хуманитарния случай, нали?!”, ни направиха път да минем, все едно че ни очакваха от вчера.
Визите бяха краткосрочни, за пет дни. Налагаше се да се действа експедитивно. Събрахме багажа, прибавихме и по няколко бутилки „Плиска”, заредихме микробуса с гориво, скрихме още три туби под нара, който заемаше цялото товарно пространство и който щеше да ни служи като място за преспиване, напълнихме по един чувал със стари дрехи и обувки, които смятахме да разпродадем на някой от пазарите в Белград, и малко след полунощ потеглихме за Германия.
За да избегнем плащането на магистралата Ниш-Белград, се насочихме към Връшка чука (Видинско). На едноименния граничен контролно-пропускателен пункт пристигнахме в 04:30 часа сутринта и бяхме трети поред. Работното му време бе от 8 до 17 часа.
Въпреки това, до обяд не бяхме помръднали и сантиметър. Причината се криеше в предните две коли. Едната бе полуизгнила шкода, а другата – черна волга. И на двете купетата докосваха асфалта, сякаш возеха бетон, а в тях седеше единствено шофьорът. При последвалата проверка се оказа, че бяха претъпкани с месо, всякакви видове автомобилни резервни части и безброй други вещи и предмети. Където и да бръкнеха митничарите, вадеха още и още. Най-вече впечатляваха чистачките. Събрани на едно място, образуваха купчина с височина над 80 сантиметра.
След като контрабандата бе заснета и обявена за сензация от местния телевизионен канал, стоката бе конфискувана, а на нарушителите бяха съставени актове. Сега дойде и нашият ред.
Мотивирани от успеха, митничарите ни разкатаха. Преровиха навсякъде. Разглобиха облицовката, демонтираха резервната гума, провериха и седалките, но единственото, което намериха, бяха тубите с нафта. Въпреки че бе забранено да се изнася гориво в по-големи количества, отколкото събира резервоарът, дежурният не повдигна въпрос по случая. Явно се надяваше да открие нещо по-съществено. Ръцете му бяха премръзнали и скоро се отказа. Заяви ни, че няма да може да събере всичко онова, което беше разглобил на съставните му части, и че ако желаем да преминем още днес и да продължим за Германия, трябва сами да свършим тази работа. В противен случай щяло да ни се наложи да чакаме до утре. Приехме предложението му и малко по-късно се намирахме на сръбска територия.
Три пропуснати автомобила за един работен ден. Ето каква бе равносметката на граничния контролно-пропускателен пункт „Връшка чука”. С това проблемите ни от подобен характер се изпариха, поне в западна посока и за през следващите няколко дни.
В Сърбия като че ли мизерията бе още по-голяма. Навсякъде – разбити пътища, липса на осветление и малки безжизнени селца с порутени къщурки. За боклуците – да не говорим! В това отношение никак не отстъпваха на нас, българите. Автомобилите, които срещахме по пътя си, бяха в най-добрия случай мой набор, а на поредния потрошен и огрян единствено от лунна светлина стар мост за малко да ни връхлети един трабант. Изникна като призрак насреща ни и когато на разстояние от 30 метра започнахме да се тревожим как изобщо ще се разминем, се отвори предният му капак, въздушната струя го изправи, задържа го във вертикално положение, а „призракът” продължи да се движи все така към нас, но този път на зиг-заг, сякаш се стремеше да ни схруска. Спря едва на няколко сантиметра от левия ни калник. Шофьорът изскочи, изстреля няколко псувни по адрес на производителя, тресна капака с всичка сила и изрече: „Нема страшно! Све у реду!”, качи се и си замина.
На пазара в Белград разпродадохме дрехите, обувките и всичко онова, което бяхме взели със себе си за тази цел, а спечелените „цървени” сменихме за западногермански марки. Дрехите втора употреба бяха хитът тук. Освен това, обменният курс в Сърбия бе по-изгоден от този в България.
От Белград започна да се усеща и полъхът на промяната. Улиците ставаха по-гладки и по-широки. Макар и едва забележимо, мърсотията също намаляваше. Щом влязохме в Унгария, а след това и в Чехия, нещата си дойдоха на място. Явно кризата не желаеше да се застоява, или направо бе подминала тези две държави.
В Чехия, на 70 километра от границата с Германия, климатичните условия рязко се влошиха. Студът нахлу с пълна сила. Разрази се снежна буря, а когато и нафтата замръзна, ситуацията се превърна в критична.
Двигателят изгасна по средата на някаква безкрайна планина. Докато се опитвахме да го запалим, чухме шум от превозно средство, което се движеше в нашата посока и което скоро ни застигна. Бе автобус. Въпреки че шосето бе право и нямаше никакви други автомобили, шофьорът се опита да ни заобиколи едва в последния момент, в следващия обаче реши, че няма да успее, и натисна спирачките. Автобусът поднесе и ни удари. И всичкото това под непрестанните ни опасения.
Автобусът се оказа учебен – на чешката армия. От него излязоха двама новобранци и се затюхкаха, но веднага бяха изпреварени:
― Какви ги вършите, бе селяндури? Не виждате ли, че се хлъзга? Язък за новия ми микробус! ― развика им се чичо Кольо и побърза да огледа щетите.
Задната врата на товарното отделение се бе деформирала по начин, който ясно ни даваше да разберем, че пътуването ни отсега нататък ще бъде съпроводено със силно въздушно течение. С други думи, бе зейнала дупка, през която можеше да се наблюдава ландшафта, или какво ставаше навън. Десният стоп също бе повреден, но крушките си бяха по местата и още работеха.
― Кой ще плаща сега? ― попита чичо Кольо и отсече: ― Ще чакаме полиция!
― Какво говориш бе, тате! – възпротиви се Илиян. – Та нали докато дойдат, ще замръзнем! Аз лично още отсега виждам белите мечки.
― Добре де, ти какво предлагаш?
― Дай да им поискаме от тяхната нафта, сигурно е по-качествена. Да източим две туби и готово.
― Става, но нека тубите да са три! ― по пазарному заключи чичо Кольо.
Някакси обяснихме на войничетата какво желаем.
― Но шлаух, мистер, но шлаух! ― запритесняваха се те.
― Спокойно! Чичо ви Кольо от България е помислил за всичко. Илияне, я донеси оня, по-дебелия маркуч, че да им покажем на тия как стават нещата! Изсипи първо каквото е останало по тубите в резервоара и ги дай тук!
Вкара Илиян маркуча в огромния резервоар на автобуса, дръпна с уста и опитвайки вкуса на нафтата, постави другия му край в тубата. Скоро и трите туби бяха пълни. Разполагахме с 60 литра качествено дизелово гориво. Но нашият резервоар бе пълен с онова, което бяхме спазарили в България от един тракторист на половин цена. Бе примесено с парафин и с кой знае още какви боклуци и заради студа се бе сгъстило и задръстило горивния филтър, както и тръбичките, които го отвеждаха до там. Добре, че между предните две седалки имаше люк, от който можеше да се достигне до двигателя от вътрешната страна на микробуса. Почистихме филтъра, взехме една туба с току-що наточеното гориво при нас в купето, закрепихме я неподвижно за дясната седалка, Илиян положи края на маркуча в нея, повтори номера с всмукването, като този път другия край го пъхна директно във филтъра и даде на контакт. Стартерът завъртя и двигателят заработи.
Слава богу! Мислех си, че тук ще си останем и замръзнем.
Продължихме пътуването си при минусови температури, както навън, така и вътре. Течението, което се създаваше от отворения люк там, където бяхме прокарали маркуча с гориво и откъдето се виждаше моторът, скоростната кутия и пътната настилка и деформираната задна врата, бе неотразимо. Въздухът се завихряше, подобно на торнадо. Бяхме облечени като за северния полюс. Пуловери, якета и отгоре кожуси. Шапки-ушанки, апрески, шалове и ръкавици.
Премръзнали от студ се добрахме до „Вайдхаус” (граничен пункт между Чехия и Германия). Бе късен следобед. Но визите започваха да текат едва от полунощ.
След кратък анализ на ситуацията решихме да се направим на разсеяни и да пробваме да влезем още сега, тъй като опасността да се превърнем в ледени висулки бе значителна. Наредихме се на опашката и се приготвихме за няколкочасово чакане. Обработката обаче ставаше бързо и ето че и нашият ред дойде.
― Гутен таг, ди песе, бите! (Добър ден, паспортите, моля!) ― изрече граничният служител и попита: ― Вохер комен зи? (Откъде идвате?)
Това бе моят шанс. Отговорих му на перфектен немски, че сме от България и че сме дошли на екскурзия с цел закупуването на автомобили. Този се усмихна и дори не ги отвори. Даде ги на свой колега, който им удари по един печат, също без ни най-малко да се загледа в тях. Върнаха ни ги и ни пожелаха приятно изкарване.
Колко мъки, връзки и средства костваше издаването на визите и пътят ни до тук, а тези даже не ги провериха. Разочаровани, но постигнали целта си, влязохме в Германия. Надморската височина бързо намаля, а с това и температурите се повишиха. Започнахме да се разтопяваме.
Първо се отправихме към Мюнхен. Там ситуацията бе ясна. Поляци и руснаци изцяло владееха пазара на употребявани автомобили. Цените им не ни удовлетворяваха, а и изборът не бе богат. След два дни се преместихме в Аугсбург, но и там положението бе същото. Нюрнберг се оказа последната ни надежда. Времето ужасно ни притискаше, още повече че ни предстоеше уикендът. Веднага след това, в понеделник, трябваше да се изнасяме обратно за България.
В петък и събота нямахме успех. Тъкмо взехме да си мислим, че ще се върнем с празни ръце, когато Илиян и баща му откриха онова, за което бяха дошли. Капарираха колата и се уговориха с охраната за среща с продавача на следващия ден рано сутринта.
― Е, сега вече можем да свършим и някоя полезна работа! ― рече Илиян и ме изгледа, сякаш трябваше да знам за какво говори.
― Какво имаш предвид? ― попитах аз.
― Как какво?! Та нали трябва да избием пътуването си по някакъв начин!
― И как ще стане това?
― Първо, ще преровим кофите за боклук и ще съберем от ония, по-дебелите списания, като „Квеле” или „Ото”. В България те вървят по 50 кинта, което си е близо пет марки ― и след като забеляза ужаса в очите ми, добави: ― Не се притеснявай, контейнерите са предназначени само за хартиени отпадъци и са по-чисти и от президентски апартамент в „Шератон”.
Второ, ще трябва да открием местата, където се струпват автомобилни гуми за извозване. За германците може да са стари и затова да ги изхвърлят, но на нас те вършат отлична работа. С някои от тях спокойно можеш да изминеш 10 000 и повече километра. Запазваме по няколко за лични нужди, другите продаваме.
Трето, ако забележим пункт за събирането на по-специални отпадъци като телевизори, печки, перални, изобщо всякаква техника, не е зле и от тях да качим в микробуса. Повредите им обикновено се оказват дребни и човек лесно може да ги отстрани. Нали сме си техничари, оправяме ги и после ги засилваме като втора употреба. Освен това, в дадени дни от седмицата жителите оставят пред домовете си пликове с дрехи, изпрани, изгладени, а някои дори и необличани, предназначени за социалните служби. Събираме и тях и на връщане ги шиткаме в Сърбия. Ако остане време, ще влезем в някой супермаркет, за да напазаруваме по нещичко за вкъщи.
Думите му ме пронизаха, но тъй като очевидно нямаше да успея да си купя лека кола, реших да се доверя на приятеля си и да изпробвам далаверата. Илиян пътуваше за трети път до тук и явно притежаваше необходимия опит.
В неделя следобед на практика нямаше магазини, които да работят. Ето защо се отправихме към гарата. Там бе по-оживено, а и човек можеше да си купи нещо за ядене или пиене. Още повече че на всеки две крачки имаше автомати за напитки, чипсове и шоколадови изделия, като цените в тях бяха и доста по-приемливи, отколкото в кафенетата или бирариите.
Пуснах 30 пфенинга в единия от тях, натиснах копчето, сокчето падна, но контейнерчето, което се издърпваше и от което се получаваше избраното, не пожела да се отвори. Пробвах с по-голяма сила, но и това не помогна. Тъкмо посегнах да го сритам, когато забелязах, че наблизо имаше полиция. Служителите ú обикаляха наоколо и държаха под око обстановката. Отказах се от това си намерение.
Илиян предложи да пуснем още пари и да изберем друго. Можело пък сега да се получи. За съжаление, и този път десертчето падна, но вратичката остана затворена.
Докато се чудехме как да продължим, съзряхме в далечината няколкостотин футболни фенове. Някои подвикваха, други крещяха, но повечето пееха и размахваха шалчетата си. Явно се завръщаха от мач. Настроението им никак не подсказваше, че отборът им бе победил.
― Ей сега ще стане страшно! Тия ще изпочупят всичко, което им се изпречи на пътя. Дай да се покрием, че да не вземем да пострадаме! ― рече Илиян и ме подбутна към близката ниша.
Нищо подобно. Профучаха край маси, столове, магазини, кафенета и витрини и всичко остана непокътнато. Почти се изредиха, когато един от последните фенове се спря пред нашия автомат. Пусна две монети, натисна копчето и опита да си вземе напитката. Но вратичката и този път не се отвори. Тогава този побесня. Взе да блъска, рита и ругае. Полицаите приближиха, но не предприеха никакви действия.
След няколко секунди ключалката поддаде и вратичката се отвори. Контейнерчето бе пълно с лакомства. Явно и други хора са имали проблеми да си ги получат и след като не са успели, са ги зарязали. Между тях бяха и нашите две.
Фенът бръкна и си взе единствено своето. Тъкмо се приготви да пусне вратичката, когато Илиян извика:
― Момент, момент! Кажи му на тоя да задържи за малко, бе! ― и плонжирайки по-умело от футболен вратар, я хвана преди отново да се затвори.
Фенът не ни обърна никакво внимание. Изправи се и си тръгна. Останахме сами пред пълен контейнер, но и пред полицията.
― Как да ги разкараме тия от тук? ― прошепна Илиян, докато ръката му изпреварваше отговора, защото вече се здрависваше с лакомствата.
― Ами, да им отвлечем вниманието!
Покрих Илиян с гръб и им заобяснявах, че и ние имаме да получаваме сок и шоколадов десерт и че именно това се опитва да направи приятелят ми, т.е. да ги вземе.
Полицаите ме изгледаха, но не изразиха интерес към приказките ми. Тогава ги попитах защо не реагираха на действията на футболния фен. Отговориха ми, че щом нищо не е счупил, няма и за какво да реагират. Изведнъж се чуха писъци от другата страна на залата и полицаите се насочиха натам.
Това бе златният ни шанс. Моментално изпразнихме съдържанието на контейнера, пуснахме вратичката и се изпарихме по най-бързия начин от района на гарата. Освен няколкото дребни сокчета, вече притежавахме и две пакетчета солети, един чипс, 5-6 шоколадови десерта, една голяма опаковка дъвки и цял един шоколад „Милка”. Поехме по широкия булевард пеша и наслаждавайки се на късмета си, се насочихме към белеещия се в далечината жилищен квартал.
По средата на пътя от шоколада бе останала единствено обелката. Смачках я и се заоглеждах за кошче, но такова нямаше. Повървяхме още малко, но уви – кошчета липсваха. Реших да приложа познатото ми от България странично пускане на боклука покрай десния по-близък до фасадите крак, последвано от едва забележимото му насочване посредством глезена и предната част на обувката до фиксирането му в най-удачното положение спрямо даденостите на терена. Получи се толкова добре, че даже завидях на уменията си.
Малко по-късно дочух неясен глас. Периферното ми зрение не прихвана нищо и затова не му обърнах внимание. Но някой ме задърпа за кожуха. Обърнах се и какво да видя – хлапе на не повече от десет години.
― Извинете, господине, случайно да сте си изгубили нещо?
― Какво иска тоя, бе? – попита Илиян и също се спря.
― Твърди, че нещо сме били изгубили ― отвърнах аз и доста се притесних.
На момента взехме да се джобим.
― Паспортът е тук. Я да видим портфейла. Ето го и него. А парите за колата? И те са налице. При мен всичко е наред! ― каза Илиян и ми хвърли въпросителен поглед.
― При мен – също! ― но някакси не бях съвсем сигурен.
Обясних на детето, че нищо не ни липсва и затова се приготвихме да продължим, но то остана настоятелно:
― Моля, господине, помислете още веднъж!
― Абе, тоя да не е някой просяк? ― намеси се Илиян и се намръщи. ― Я се разкарай бе, дребен! Чуваш ли? Чупката оттука!
Детето протегна дланта си и стискайки я в юмрук, започна да я разтваря. Във вътрешността ú се намираше опаковката от шоколада, която уж така умело бях сритал. Как можах да допусна подобно нещо?! Хем съм живял в Германия! На мига си спомних всичко. Та нали на това ни учеха в училище. Ако забележим някой, който да хвърля или цапа, взимахме боклука, настигахме го и го питахме дали не си е изгубил нещо. След това му го връчвахме. Явно този урок го бях забравил.
― Филен данк! ― рекох засрамен на момчето, а то отвърна кратко с „бите шоейн”, после кимна и си тръгна.
― Какво става тука, бе? Какъв беше тоя хлапак? За какво ставаше дума? ― въпросите на Илиян нямаха край.
Взех да му обяснявам и точно когато си помислих, че съм успял, той отсече:
― Като му шибна два шамара на тоя дрисльо, ще види! Пишлеме с пишлемето!
Отказах се от по-нататъшен коментар.
Навлязохме в жилищния район. На всяка по-голяма пряка имаше по няколко пластмасови кофи за разделно събиране на отпадъци. Наистина бяха чисти като аптека. Проблемът бе, че бяха празни. Явно скоро са ги извозвали. Пликове с дрехи също не открихме. В целия квартал успяхме да намерим само две от дебелите списания.
Обхванати от отчаяние, се озовахме на нещо като кръгово движение. Не щеш ли, пред очите ни се разкри невероятна гледка: в средата – затревена площ, но вместо пейки или паметник – огромен тъмносин контейнер без покрив и пълен, не, направо пращящ, от автомобилни гуми.
― Бягай и викай баща ми! Кажи му да докара микробуса! През това време аз ще се заема да ги сортирам ― настоя Илиян.
Оставих го насаме с контейнера, вярно, пълен, но отлично подреден. Когато малко по-късно се появих с баща му, от ред нямаше и помен. Навсякъде се търкаляха най-различни марки и размери автомобилни гуми.
Чичо Кольо изскочи от колата и се присъедини към сина си с такова настървение, сякаш бяха изровили имане и бързаха да го скрият на по-сигурно място.
― Илияне, гледай по възможност да са еднакви и по четири броя! Първо тях ще приберем, а после ще ги затрупаме с единични или непълни като комплект, че ония цървули - митничарите - да не им се точат толкова, когато пристигнем на нашата граница.
― Точно това правя бе, тате! Но да не мислиш, че е лесно?! За да намеря по четири еднакви, прерових целия контейнер.
Навън бе още светло и макар да бе неделя, кръстовището бе доста оживено. Автомобили, автобуси и пешеходци минаваха край нас, оглеждаха ни, някои се възмущаваха, други ни призоваваха след като привършим, да подредим гумите и продължаваха по пътя си. Бях се сковал от срам.
Скоро обаче прагматизмът ми взе връх. Реших, че няма къде да ида и затова по-добре да им помогна, та целият този кошмар да приключи по-бързо.
Натоварихме към 30 гуми. Повечето бяха комплекти и ги наблъскахме под нара. Най-отпред и от двете му страни сложихме единичните, така, както бе заръчал чичо Кольо. Успях да ги убедя, че няма да загубим кой знае колко време, ако върнем онези от тях, от които нямахме нужда, и макар да ги нахвърляхме абсолютно безразборно, тази история завърши сравнително благополучно за мен.
Те двамата – доволни, а аз – унил, поехме към автокъщата. Целта бе да сме колкото се може по-близо до нея и когато тя отвори врати, да сме сред първите ú посетители. Оправяме парите и документите, отиваме с колата до ТЮФ-а, взимаме номерата и потегляме за България.
Стъмни се, но не бе късно. На един огромен паркинг хапнахме по нещо за вечеря. Въпреки това, време не минаваше. Часът бе едва 20:00. Не ни се лягаше толкова рано и с Илиян решихме отново да се поразходим. Все още се надявахме да намерим някое и друго списание или пък плик с дрехи.
По улиците имаше доста пластмасови контейнери за хартиени отпадъци, но те, както и предишните, се оказаха празни. Единствено дъното им бе покрито с вестници.
Както си вървяхме, пред нас се отвори вратата на една жилищна сграда. На прага ú застана жена, която, оглеждайки се встрани, подпря на външната стена три найлонови торбички, след което се прибра. Тъкмо им се наточихме, когато от отсрещната сграда действието се повтори, а от съседната – потрети. Въртим се с Илиян като пумпали, гледаме и не можем да асимилираме онова, което се случва. Отвсякъде се отварят врати, стопаните оставят пред тях найлонови торбички, влизат си обратно и хлопват вратата. Тези хора сякаш се бяха наговорили, както за деня, така и за часа. Бе невероятно. Действията им бяха еднакви и едновременни.
― Бягай и викай баща ми с микробуса, а аз ще ги събера и ще ви чакам ей там, в онази, задънената уличка! ― рече Илиян и посочи една не добре осветена част на квартала.
Този път думите му не ме изненадаха. Бих казал, че даже ги предчувствах. Бързо бях прозрял начина му на мислене и действие. Интересно, но в България не личеше, че е плюшкин.
Когато след броени минути се появих с баща му, пликовете бяха образували купчина с височина над два метра. Нахвърляхме ги в микробуса и си поставихме за цел на следващата сутрин да ги сортираме по качество.
― Дай да обиколим квартала като за последно и да се изнасяме, че и без това не остана място в микробуса! Ти, татко, стой тук и ни чакай! ― изкомандва Илиян, а аз и баща му, естествено, се подчинихме.
Навлязохме между блоковете, но Илиян очевидно бе минал навсякъде. Тогава се насочихме към покрайнините.
На нещо като обръщало на рейс забелязах в далечината една по-голяма кофа за боклук. Бе забутана между дърветата, а и мястото бе напълно неосветено.
― Може пък служителите от чистотата да са пропуснали да я извозят ― споделих аз.
Отворихме я и въпреки че нищо не се виждаше, напипахме списанията с ръце. Определено лежащите отгоре не бяха онези, които търсехме, но се надявахме, като поразровим, да открием и от тях.
Проблемът бе, че кофата не бе пълна. Напротив, вестниците и списанията заемаха едва 30-40 см от височината ú. Това означаваше, че за да се доберем до тях, още повече, да разровим, трябваше единият от нас да държи капака отворен, а другият да се надвеси и достигайки ги с върха на пръстите, да търси чрез напипване.
Илиян бе по-високият от нас и затова той се зае със съществената част на задачата, докато аз хванах капака. Въпреки това и той срещаше големи затруднения. Балансираше с корема си по ръба на кофата, губеше равновесие и пренасяйки центъра на тежестта си в нея, ту потъваше, ту се показваше. Получаваше се ситуация, при която с едната си ръка държех капандурата, а с другата – него, за колана. В противен случай щеше да се свлече целият вътре. По едно време така се завря с главата надолу, че единственото, което се виждаше, бяха двата му крака, стърчащи във всякакви посоки. Имах чувството, че се опитваше да застане в челна стойка.
― Нищо не правиме така! ― подразни се Илиян и предложи: ― Я отвори капака докрай, а аз ще вляза вътре!
Така и стана.
― Защо не дойдеш и ти, списанията са доста, не мога да ги преровя всичките! ― чух след малко гласа му от вътрешността на контейнера.
И да държех капака отворен, полза нямаше. Беше адски тъмно. Ето защо реших да последвам съвета му и се присъединих. Прехвърлих се вътре, а капакът хлопна подир мен.
Сега работата спореше по-добре. Клякахме в контейнера и опипвахме списанията. Щом усетехме някое по-дебело, отваряхме капака и го пускахме на земята. Нямаше нито шум, нито хора, нито автомобили, нито близки постройки, нито осветление. Обстановката бе идеална, особено за мен.
Намирахме се към края на търсенето, когато напипах едно от последните си списания, отворих капака и онемях. Навън бе по-светло и от ден. Останах като гръмнат. Мускулите ми се сковаха и не можех да помръдна.
― Какво става, човече? Откъде се взе тая светлина? ― чувах въпросите на Илиян, но бях застинал в неописуема гримаса и затова не можех да отвърна.
Тогава и той се изправи. Колкото и голям отворко да бе, този път и той запецна.
На метър разстояние от собствените ни глави имаше дузина други, при това немски, струпани на едно място. Притежателите на едни стояха прави, на други – седнали, но неизменно с приковани към нас погледи. Намираха се в трамвай, на който пред кофата бе спирката и който бе осветил района така, както се осветява професионално футболно игрище.
Позадрямала жена панически извика, а това доведе до увеличаване на зяпащите ни със скоростта на светлината. Мигновено пътниците накацаха по страничното стъкло на трамвая и започнаха да ни оглеждат, сякаш бяхме най-новата атракция в природоисторическия музей. Гледахме се очи в очи, бяхме, така да се каже, на една ръка разстояние едни от други.
Сцената продължи цяла вечност. Лека-полека движенията ни се нормализираха, най-напред в областта на краката, защото се свлякохме. Не изключвам причината да е била и по-друга, като безсилие или съсипия например. Капакът се затвори от само себе си. Затаихме дъх. Разбиването ни бе тотално.
―Дано това да не се окаже крайната или началната спирка, че ще трябва бая да си поседим тук вътре! ― притесних се аз.
― Защо не вземеш да провериш какво става? ― прошепна Илиян.
― Ти виж! ― отвърнах му през зъби.
Надигна се едва-едва и внимателно открехна капандурата.
― Чисто е! Давай да се махаме!
Изскочихме от кофата и събрахме списанията, но те се оказаха прекалено тежки. Отделихме по-лъскавите, а другите върнахме обратно. Плячката ни се състоеше от общо 16 списания, които даже не можехме да оценим, защото тъмнината отново бе завладяла околното пространство. Светлината си бе отишла толкова внезапно, както се бе и появила.
Докато вървяхме към микробуса, не обелихме нито дума. Дори когато минахме край място, където бяха наредени няколко перални, печки и телевизори - всичките приготвени за изхвърляне и кротко очакващи някой да ги прибере - го отчетохме като факт и отложихме захващането си с подобна дейност за следващата си визита.
Легнах си с дрехите и си обещах, че повече няма да се занимавам с глупости. Излагацията дотук ми бе достатъчна. Илиян и баща му да правят, каквото щат!
На сутринта станахме рано. Паркирахме пред автокъщата и очаквайки я да отвори, се заехме да сортираме съдържанието на пликовете. Обувките отделихме на една страна, дрехите – на друга, бельото и чорапите – на трета. След това ги подредихме по качество. Илиян огледа асортимента и пресмятайки печалбата на ум, засия, сякаш бе уцелил джакпота. Потри ръце и рече:
― Ако всичко е точно, ще вземем към 200 марки! Не е кой знае какво, но от тук малко, от гумите и списанията малко, така лека-полека ще съберем по-голяма сума.
Щом автокъщата отвори, двамата влетяха като хуни. Вярно, че се притесняваха някой да не ги изпревари, но мисля, че можеха и по-спокойно. Още повече че, освен нас, други клиенти на хоризонта не се забелязваха. Тези хора наистина притежаваха странни навици!
Продавачът бе млад и симпатичен човек. Докато не се съгласихме на пробно шофиране, не ни остави на мира. Под негово ръководство излязохме от града, качихме се на магистралата, изминахме 10-ина километра по нея със скорост от 150 км/ч и след като нагледно се убедихме в качествата на автомобила, оправихме сметките, взехме документите, подарихме на Олаф (така се казваше продавачът) една бутилка „Плиска”, за което и той не пропусна да напълни резервоара ни с гориво догоре и потеглихме към ТЮФ-а. Обстановката там ми бе позната. След няма и половин час се справихме и с тази задача.
Разполагахме с достатъчно време, за да влезем в някой супермаркет и да напазаруваме за вкъщи. Температурите бяха положителни, а и слънцето успя на няколко пъти да се покаже иззад облаците. Всичко като че ли си дойде на мястото. Решихме да се насладим на престоя си докрай.
В толкова огромен супермаркет отдавна не бях влизал. Вероятността да се изгубим бе значителна. Взех си количка и се разбрах с Илиян и баща му да се срещнем след два часа на паркинга. Отърсих се от напрежението и вдишвайки дълбоко, прекрачих прага. Желанието ми бе ясно, а именно – да прекарам следващите два часа единствено със себе си, да подредя мислите си и да не се съобразявам с никого.
В началото бяха изложени обувките. Летни, зимни, спортни, ботуши, джапанки, чехли и пантофи, за мъже, жени и деца, всевъзможни модели и размери. Следваха дрехите, пак по същия начин. Домашни потреби, битова химия, перилни и почистващи препарати, автопринадлежности, електроуреди и много други. Едва от средата на магазина започваха хранителните стоки.
От време на време Илиян, който кръжеше наоколо, подобно на сателит в затягаща се орбита, ме спираше, показваше ми даден артикул и ме питаше какво пише на етикета или какво е предназначението му. Превеждах, а той се затичваше към баща си и предавайки думите ми, смирено очакваше решението му. Чичо Кольо изслушваше, неизменно намираше по някакъв кусур и по този начин количката им оставаше празна, поне в повечето случаи.
Продължавах напред, вземах малко кафе, шоколадчета, бонбони, дъвки и други дреболии. Постепенно моята се понапълни. Особено наблегнах на млечните кремчета с плодовия вкус.
В далечината съзрях касите, но и отделението за плодове и зеленчуци. Бях доволен от пазаруването си. Погледнах огромния висящ часовник и установих, че разполагам с още доста време. Продължих да се мотая.
15 години не бях виждал тропически плодове в такова разнообразие. Но нещо ставаше. Чичо Кольо и Илиян също бяха там. Опитваха с ръце и крака да предадат желанието си на някакъв служител, който бе облечен с чисто бяла престилка.
За миг изтръпнах. Първата ми мисъл бе, че са ги хванали да крадат и сега дават обяснения. Скрих се зад един рафт, затаих дъх и се заслушах. Слава богу, не ставаше въпрос за кражба.
Появи се още един служител със снежнобяла престилка. Буташе пред себе си количка, върху която лежеше кашон с големината на първите руски цветни телевизори от марката „Рубин”. С други думи, кашонът бе огромен. Спокойно двама души можеха да седнат вътре и да изиграят партия на шах.
Но този бе пълен с банани. Пресни, зелени и без каквито и да било забележки по външния им вид.
― Илияне, я иди и намери приятеля си, за да им преведе на тия какво желаем! ― изрече чичо Кольо на висок глас, а аз мигновено се завъртях кръгом и тръгнах да се отдалечавам.
Не успях. Илиян ме фокусира и застигайки ме, взе да ме убеждава:
― Ела да видиш какво значи яка далавера! Казвам ти, такова нещо не си виждал през живота си, гаранция! Само трябва да им обясниш, че ги купуваме всичките и да ги попиташ колко струват.
Заслужаваше си да погледна. Може пък наистина да се случваше нещо по-различно. Направих го от чисто любопитство.
През това време чичо Кольо се опитваше да се справи сам и почти бе успял. Докато се обясняваше на единия служител, другият изваждаше чепка с банани, отчупваше по два, три, четири или пет броя от нея и ги редеше на стелажа. Щом забележеше някой, който да има и една черна точка, директно го изхвърляше в друг кашон със същия огромен размер и също толкова пълен, та даже препълен. Вижда набито място – изхвърля. Вижда точица – изхвърля. Вижда петна по кората – изхвърля. Вижда жълто – пак изхвърля.
― Хау мач банана, куанто коста? ― пита вероятно за енти път чичо Кольо и потрива палец и показалец под брадата на човека. Немецът го гледа недоумяващо и мислейки, че става въпрос за цената на един килограм, отвръща:
― Айнц драйсиг! (1,30!)
― Но, но! ― вика му чичо Кольо и сочи бракуваните.
Немецът на свой ред продължава:
― Я генау, бананен айнц драйсиг! (Точно така, бананите са 1,30!) ― и показва качествените на рафта.
― Я бик, я вол, толкова ли не можеш да разбереш какво ти говоря, бе? Къде по дяволите се дена тоя Румен?! А, ето те! Превеждай, братко, че да зарадваме роднините си в България!
― А, не, този път без мен! ― сопнах се аз и направих крачка назад.
В същия момент вторият служител приближи колегата си и му подсказа вярното решение. После и двамата се обърнаха към чичо Кольо:
― Зи мьохтен дизе бананен кауфен? (Искате да купите тези банани?) ― и посочиха с недоверие кашона с бракуваните.
― Я, я, йес! Най-после! Абе, колко време ви трябва на вас двамата да откриете Америка?!
― Абер, майн хер, дизе бананен зинд шлехт, зи зинд нихт цум феркауфен бещимт!
― Моля? Какво каза тоя, бе? Румене, хайде помагай, че хич не мога да го разбера тоз немски! Нихт, михт, какво означава това?
― Чичо Кольо, обяснява ти, че тези банани не са предназначени за продажба. Били лоши, некачествени ― преведох аз и запреглъщах поредната си излагация.
― Че какво им е? Я ги виж: супер са! Имали били петънца. Къде са, че нещо не ги виждам? Защо не дойде да погледне у нас и да разбере за какво става дума! Тия тука ако имат черни точки, тогава нашите какви са –петнисти хиени ли? Кажи му, че ги купувам всичките и го попитай колко струват!
Направих го, а чичо Кольо бръкна в джоба си и извади няколко монети, демонстрирайки готовността си за плащане.
― Найн, мистер, бананен нихт гут, капут! – занарежда по-главният от двамата служители.
― Не капут, бе! Ти си капут! Иих купууува бананес! ― рече бавно и отчетливо чичо Кольо, все едно говореше на бавноразвиващ се.
― Найн, дас геет нихт! ― потвърди думите на своя шеф и другият служител.
Тогава чичо Кольо побесня. Хвана по-близкия за реверите, разтресе го и впивайки очите си в него, проскърца със зъби:
― Румене, как е „купувам” на немски?
― „Кауфен” ― отвърнах аз.
― Добре, сега слушай, Гюнтер ли си, Мюнтер ли си, не знам! ― служителите носеха баджове на престилките си, на които бяха изписани имената им ― Иих кааууфеен дииз бананес. Ферщеен или не? Колко пъти трябва да ти го набивам в главата, бе човече? ― след което изригна като вулкан и го разтресе за последно.
― Ферщеен, ферщеен! ― притеснено се отдръпна служителят и добави: ― Айн момент, бите, их шауе мал нах вас их фюр зи махен кан! (Един момент, моля, ще видя какво мога да направя за Вас!) ― и заедно с колегата си се отправи към склада.
― Стой! Накъде тръгнахте бе, хора? ― опита се да ги спре чичо Кольо.
― Спокойно, работят по въпроса! ― окуражих го аз.
След малко служителите се завърнаха и видимо развълнувани от това, дали ще приемем цената, ни я съобщиха.
― Фюнф марк!
― Пет марки? Какво толкова мислихте там отзад на тъмното, бре? Я, почакайте! Абе, вие двамата да не сте гаджета?
― Вас? Ви бите? Нихтс ферщеен! ― помислиха ни за недоволни нищо неразбиращите германци.
― Няма вас, няма нас! ― възхити се Чичо Кольо на чувството си за хумор и заключи: ― Илияне, брой им пет марки, ама от ония, дето брат ти ги беше спечелил от залози в училище, нали се сещаш, жълтите стотинки, защото и без това няма какво да ги правим в България, и давай да се омитаме, че май пуснахме корени тук!
Разплатиха се и се опитаха да вдигнат кашона. Но уви. Беше прекалено тежък. Според мен имаше поне 100 килограма. Тогава служителите им донесоха четири по-малки, в които Илиян и баща му прехвърлиха бананите и взеха да ги изнасят един по един от магазина. Всеки път, щом минаваха край мен, доволно ми намигаха, сякаш бяха сключили сделката на живота си.
― Какво ще кажеш, брато? Видя ли колко банани взехме за пет марки? ― повтаряше като папагал Илиян.
― Да, видях! ― отвръщах му аз и се чудех да завиждам ли, да се срамувам ли, или какво.
Същевременно и двамата служители коментираха ситуацията:
― Гюнтер, какви бяха тези загубеняци, дето дадоха цели пет марки за кашон скапани банани? Дали успя да разбереш откъде идват?
― За съжаление, не успях, Дитер!
Платих покупките си и се отправих към микробуса. Там чичо Кольо и Илиян освен че се бяха заели да подредят товарното отделение според новите изисквания, отново бяха попаднали на неразбиращи ги хора. Мятаха крайниците си във въздуха, а до тях стоеше възрастна жена и нещо им нареждаше.
― Какъв е проблемът? ― попитах жената.
― Ако познавате тези хора, им кажете, че трябва да изгасят двигателя, щом стоят на едно място, или в противен случай – да потеглят! Така само замърсяват въздуха и околната среда. Не е допустимо да застанеш на паркинг и да оставиш мотора да работи!
Уверих я, че ей сегичка ще им го кажа и тя си тръгна.
― Какво искаше тая дъртофелница? ― попита чичо Кольо и не дочака отговора. ― Сигурно я е хванала склерозата и не може да намери пътя си към дома. Горката жена! Рано или късно всички това ни очаква.
Коментарът му прозвуча потискащо и затова си позволих да си поема въздух.
Тъкмо да им разясня за какво става дума, когато пред нас застана друг възрастен човек. Изричайки същите слова, посочи предницата на микробуса, там, където се намираше моторът.
― Не мога да те закарам у вас мой човек! Нито те разбирам, нито говоря езика ти, а и нямаме място. Съжалявам, но това е положението. Абе, тука имало много склеротици! Гледай как свободно си се разхождат ― постави тежката си диагноза чичо Кольо.
Третият, който ни направи забележка и посочи двигателя, този път бе млад мъж. Илиян най-сетне се усъмни в думите на баща си и дори помисли, че човекът ни показва някаква повреда, или това, че капе масло или антифриз и моментално се завря отдолу, за да го инспектира. Нямаше никакъв проблем.
Едва сега съумях да се вредя между Илиян, баща му и онези, които ни отправяха забележки, и им заобяснявах ситуацията.
― А, това ли било? Пък аз ги набедих за склеротици, не че не приличаха на такива! Брей, какво съзнание! Виждаш ли, Илияне!? Учи се, моето момче! ― изведнъж бащинските чувства споходиха чичо Кольо, който с известна доза тъга продължи: ― Още сто години няма да се оправим!
Демотивирани от изказването му, поехме към България. Вечерта преминахме границата с Чехия, където студът отново ни скова. Преспахме при жестоки минусови температури, а на сутринта установихме, че бананите бяха замръзнали. Докато карахме през деня, те се размразиха, но после пак замръзнаха.
― Яжте бре, момчета! След ден-два няма да стават за нищо! ― подканяше ни през пет минути чичо Кольо.
Но така ли се ядяха 100 кила банани! На българската граница от тях бе останало единствено пюре. Все пак спасихме към два килограма, целите почернели, но здрави, и с тях почерпихме близките си. Каква бе тази далавера с бананите, така и не разбрах.
Добре, че на пазара в Белград се отървахме от дрехите и обувките. Накрая последните ги подарявахме. Моят дял от печалбата едвам покри стойността на покупките ми в супермаркета, но и това в онези години бе нещо.
Иначе митничарите се държаха точно така, както го бе предвидил чичо Кольо. Разровиха оттук, погледнаха оттам, наточиха се на гумите, но не можаха да открият и две еднакви. „Конфискуваха” по едно списание за жените си и ни оставиха на мира.
Две гуми марка „Мишелин” като подарък за „заслугите” си получих и аз. Монтирах ги на 15-годишната лада на баща си и наистина изминах с тях над 10 000 километра. Не зная дали си въобразявах, но сякаш возеха по-меко.
Обещах си, че отсега нататък ще пътувам до Германия, и изобщо на Запад, само при условие че съм готов за това, както психически, така и финансово. Психиката ми се справи сравнително бързо с поставеното условие, но за финансовата му страна бе необходимо повечко време. Понякога това изискване изглеждаше ту преодолимо, ту не чак толкова. Така някак неусетно прекарах следващите 12 години от живота си единствено в България.