автор: esme

Понякога,
губя равновесие
под тежките кринолини
на мислите
и паднала
вътре в себе си
съзерцавам
дълбоко под кожата,
онези нанизани погледи
наследство от стари епохи,
веригата дето ме свързва
с тежестта
да си връщам сърцето
без да търся посоката
смачкана
като калинка в ръката,
която си топлил
отдавна,

отново се нося нататък
през
безкрайното малко възможности
пак да те помня,
завъртам битие
рискувам
едно съществуване,
и тръгвам
след теб
нагърбена с дните,
в които пътуваш и ти.