автор: plami_6

Тази нива само ми остана -
разорана, залиняла злобно...
Сея ничком в дните си прокобни.
Нощем зърното кълве го врана.

Изнурени, златните ѝ жили
веят скреж в утробата безплодна.
Вълчи вопъл разчовърква бездна -
черно биле, троскот и бодили.

Лъч, щуреещ в тази преизподня,
с дързък плам прокобата стопява.
Днес отсявам житото от плява
във сърцето с името Господне.

Вечност ще зачена невъзможна
и ще си отида - злак нищожен.