автор: Avis_Rara_83

Не знам къде съм. И не ща да питам.
До дъното преплувах океана.
Не срещнах приказната Афродита,
родена от вълшебна морска пяна.

А корабът ми, пълен със мечти
нападнаха зловещите пирати,
осъмна днес ограбен и разбит,
в земи за мен тъй чужди, непознати...

Опитах от вкуса на Самотата,
наказваше ме времето сурово.
Обрули ме „попътния” ми вятър.
Изгубвах се. Отново и отново...

И пясъка пустинен прекосих
змии отровни бяха мойте стражи,
съкровището свое не открих
сред толкова блещукащи миражи...

Не зная днес къде съм. Но вървя!
Напук на всяка жажда, глад и болка
в тунела сякаш виждам светлинка...
Тъй мъничка е...Но ми стига толкоз!

Защото знам, че щом се доближа
мечтите ми ще я уголемят!
Защото само с крачка, със една,
започва се и най-дългият път...

Светулката във Слънце се превръща
и грозде сред пустинята расте,
надеждата в душата се завръща
със свеж ентусиазъм дете.

А там, някъде там, сама се скита
мечтата ми - жадуван послеслов,
подарък от самата Афродита -
най-чистата и искрена Любов!