автор: BoboVdolov

Някога, някога си – и всъщност не толкова отдавна – хората от градчето (намислете си име по предпочитание) умееха да правят изкуство, наистина умееха.
На глава на семейство в... тогава се падаха по сто и петдесет оки превъзходно домашно смазочно средство за гърло, двойно или тройно повече същинско червено (по-рядко бяло) руйно вдъхновение, та никак не беше чудно, че певческата самодейност в...стоеше на висота. Горе-долу всеки втори жител на Н (да се отървем най-после от анонимността) бе в състояние да пее, възнамеряваше да пропее или буквално пееше публично – било в градския хор, било в самодейната оперета. Или поне ръкопляскаше със завист на избранниците на съдбата (в Н се игра многократно и с неизменен успех оперетата “Йе ли крива судбина”, като само заглавието й беше по Каравелов, сюжетът обаче не, а авторът й беше служител в местната прокуратура).
Ех, какви гласове имаше тогава! Производството на грозде ли спадна впослествие, премного хора ли се полъгаха по предвзетите питиета на новия “Балкан-ресторант”, но тъй или иначе, качеството на гласовете се влоши. Факт, който беше доказан и от последната (безвъзвратно последната) постановка на оперетата – за ролята на Първи любовник в “Тайните на харема” се явиха едва трима кандидати. Уви, и тримата се плашеха прекалено много от финалното ариозо, където се налагаше да се борят, освен с група евнуси, още и с “до” от трета октава. При прослушването единият от тях
успя да се изкатери някакси до фаталното “до”, но на премиерата излезе трезвен и се провали.
Втори спектакъл не се състоя, макар и по други причини – нямаше публика.
Всичко това отмина общо взето без сътресения, както за местния културен живот, така и за плана на “Балкан - ресторант”. Настъпи период на ферментация на мненията, после и той отмина (панта рей). Остана висящ само въпросът: кой ще спасява престижа на градчето, традиционен носител на певчески традиции, на предстоящия юбилеен преглед на художествената самодейност? Но слава богу, професионалистите, които оглавяваха този отсек на културния фронт в Н, доказаха че не са яли даром хляб и шкембе-чорба
в студентските си години. Те навреме съзряха опастността и взеха нужните мерки.
От нетленните останки на бившия читалищен хор, от групата за актуални песни към самолеторемонтния цех, от хора на военните инвалиди и прочее беше сформиран Градски, доброволен, ударен, представителен мъжки хор. За диригент поканиха един от най-енергичните мъже в града – не само че не го плашеха термините “партитура”, “аколада” и “басоостинато”, но този мъж беше и рутиниран дългогодишен състезател по фехтовка (дисциплина, сходна с дирижирането) и човек с чувство за отговорност. И общо взето, меломан.
На хористите обещаха, че в случай на успех ще има задгранично турне. Как прилъгаха диригента не е известно, но в чужда чиния не бива да надничаме, важното е, че той беше налице.
До прегледа оставаше още много време, но репертоарът беше вече набелязан и тренировките на новосформирания хор започнаха веднага. Ветераните се отнесоха извънредно сериозно към тях. Посещаваха ги редовно, макар и понякога със закъснение, но по извинителни причини – “Балкан -ресторант” се намираше току до репетиционната зала. Случеше ли се пък някой хорист изобщо да не се яви, то същият непременно пращаше някой свой роднина или приятел за временен заместник. Тъй или иначе, работата вървеше.
Прекрасна е пожертвувателността на артиста-самодеец. Вълнуваща е неговата привързаност към нехоноруваното певческо изкуство. Вечер, изморен от работа, когато семейството му го чака, чакат го и приятелите-дилетанти в кварталното заведение, той тръгва, презрял всяка извинителна причина, тръгва за поредната спявка, тренировка, репетиция на любимия хор. Там пее фалшиво или чисто, сърди се на дирижабъла, тоест диригента или се радва на скъперническите му похвали и...пее! Пее със собственото си гърло, бели дробове и сърце!
Всичко гореказано се отнасяше и за Н-ския участник в Градския доброволен и т.н. хор. Явен беше стремежът му да бъде редовен в репетициите, да пее чисто интервалите и да се отнася с нужната търпимост към фигурата пред себе си.
Впрочем, диригентът-фехтовчик респектираше всички с високата си физическа издържливост, кондиция и техника на саблените удари. Не му липсваше и съвременен усет за нещата. Например, на него му беше ясно, че само с хубаво пеене не се печели (у нас всеки смята, че пее по-добре от другите), затова насочи вниманието си и към ефекта (кой беше казал, че музиката не само се слуша, ами се и гледа?). На тренировките той крещеше буквално следното:
– Искам да правите мизансцен! Какво сте зяпнали като шашнати? Не сте ли виждали фестивална комисия? Шоу! Правете шоу!
И за внуши окончателно как се прави шоу, изиграваше пред скептичните си хористи цяло разюздано самодивско хоро, напявайки при това партията на баритоните: “Да-фи-но ви-но-о, хе-е-ей, ви-но чер-ве-но-о-о, бре-ей”.
В деня на прегледите той реши, че и шоуто не е достатъчно и докара един свой братов син (племеник, значи), когото постави насред хора, в качеството му на баритон. Племеникът беше школуван, професионален певец, пипето му
сечеше, научи партията си наизуст за броени минути. Не стига това, ами зазубри и текста на съседните хорови партии – тенорите и басите – срещу троен хонорар, разбира се.
В деня на прегледа и читалището даде своя скъпернически принос – закупи кутия шоколадови бонбони (от лев и петдесет) и бутилка ром, за тонизиране на певците. А те наистина имаха нужда от нещо такова, защото се бяха гипсирали, горките – когато излязоха на сцената, изглеждаха съвсем вързани. Акордеонистът опъваше меха с безрасъдна веселост (у него май остана последната глътка ром!), хилеше се и намигаше на комисията. Племеникът-професионал правеше чудеса, като в рамките на шоуто подсказваше текста ту наляво, ту надясно от себе си, естествено не забравяйки и своя. Дирижабълът се стегна и се опита да се приобщи към спорта, наречен художествена гимнастика, но всуе. Комисията беше проклета. Тя не можà да оцени многомесечния труд на Н-ските самодейци.
След концерта диригентът избяга през прозорците на гримьорните и се пресели да живее в друг град. Акордеонистът беше ангажиран веднага за една сватба – оттам насетне той намери себе си, както се казва. А хорът все пак получи медал – за художествено изработени костюми – и замина на турне в Триплу Сеч, Румъния!