автор: Ranobudniche

Дойде ми твърде много, свръх.. соленото.
Пропи и кожата ми, и носа. Очите
в кристали се превърнаха – от времето,
когато твърди са били пръстта, а и реките.
Светът се пръска нежно на сентенции –
безформени, без мисъл за подреждане.
Побъркани до скръб сме от претенции,
от собствена значимост – до изцеждане.
Изкапват ни зениците от взиране -
да търсим грешни ходове отсреща.
Пред прошката избрахме да умираме,
системно да кастрираме надеждата,
на хиляди парченца да я скълцаме,
кремирана в морето да я хвърлим..
От бързане да изгорим мостове скърцащи
дали ще видим път, за да се върнем?