автор: marcusjunius

Пиер спря джипа пред сивото, панелно здание, построено на самия надвиснал скален ръб над океана. Той изгаси двигателя, дръпна рязко ръчната спирачка и излезе. С бързи крачки заобиколи автомобила и отвори задната дясна врата. Коди, който се беше облегнал на нея, се свлече в ръцете на Пиер без звук, само жълтите му, отворени очи леко се овлажниха.
- Коди, приятелю, хайде, вече сме в болницата... Всичко ще бъде наред, приятелче. Хайде, последно усилие! Санитар! Санитаааар!

Изпод навеса на мрачния вход към тях бавно се запъти чернокож мъж в зелена престилка, като влачеше широките си, мръсни обувки в прахоляка. Отзад, в сянката, проснат на земята, с глава, опряна до стената на болничното здание лежеше мъж на неопределена възраст с лице, проядено от рани и оплюто от мухи. Мъжът беше заметнат с разкъсан винилов плакат, осеян с цветчета - реклама на някакъв вносен шампоан. Пиер и санитарят подхванаха Коди под мишниците и го понесоха бавно към мръсния вход.
- Няма ли носилка? – попита Пиер, но не получи отговор.

Главният лекар на отделението се появи, щом разбра, че става въпрос за някаква „важна клечка”, от която могат да се издоят пари. Сам ги заведе до една стая на третия етаж, в която имаше само две легла. На едното лежеше някакъв сух, бездиханен чернокож старец, завит в кафяво болнично одеало.
- Баща на някакъв бивш министър – уточни главният лекар и поглади къдравата си, прошарена коса. – Но веднага ще го махнем, и без това е на умирачка.
В този момент Коди, сякаш получил пристъп на живот, се надигна и изхриптя:
- Оставете го, няма да ми пречи...
- Разбира се, разбира се, господин Коди – сепна се лекарят. – Но все пак ще го преместим, за ваше и негово добро е.
След това кимна на Пиер и излезе, а налъмите му дълго се чуваха по коридора.
Коди отново се отпусна върху желязното легло на колелца, но очите му останаха отворени. Пиер застана до него.
- Пиер...
- Тук съм, Код.
- Аз...
- Ще се оправиш, Коди, всичко ще бъде наред.
- Не... Аз... защо съм тук? Защо не ме откара в амбулаторията на Защитения град?
- Коди, там знаят само как да ампутират крайници и да лекуват грип – от болести като твоята нищо не разбират. А тук – тук са най-добрите лекари в страната. Ти не ги гледай как изглеждат! Най-добрите са! – и Пиер размаха ентусиазирано ръце.
Коди отпусна глава върху възглавницата и нищо не каза. Пиер продължи:
- И за нищо не се притеснявай – мястото се охранява добре, а прозорците от твоята страна гледат към отвесна скала над океана – тук и пиле не може да прехвръкне!
Коди затвори очи и отново потъна в мъглата на болестта.
Пиер се обърна и бавно, като внимаваше да не го разбуди, излезе в коридора и докато леко затваряше вратата, прошушна:
- Лека да е нощта ти, Коди.

...

Коди се събуди по някое време от собственото си тресене – беше нощ, през мръсния прозорец проникваше лунна и звездна светлина, чуваше се шумът на прибоя трийсет-четирийсет метра по-надолу. Коди се друсаше в ужасна, неконтролируема треска – зъбите му тракаха, беше се свил в поза на ембрион, покрит от тънкото одеало и под него цялото легло дрънчеше неописуемо.

Тогава, някъде наблизо, чу глас:
- Студено ли ти е?
Огледа се и го видя – старецът на съседното легло. Лежеше с лице към него, загърнат до брадичката с одеалцето си. Не можеше да различи чертите му, но му се стори, че в тях има нещо познато.
- Много ми е студено – отвърна Коди.
- Знаете ли, че прозорците към морето тук не се отварят? – продължи старецът, като незнайно защо премина на "вие". – Само на първия етаж от задната страна на зданието има малка метална площадка с врата към нея – излиза на самия ръб, точно над вълните...
- Много ми е студено...
- Толкова хора идват тук само заради тази малка, метална площадка. Но не и вие, не и вие, господин Коди...
- Студденннооо.... – само изтрака Коди, без дори да се замисли откъде старецът знаеше името му.
- Хайде, елате, легнете при мен, аз ще ви стопля.

При други обстоятелства Коди дори не би помислил да ляга в едно легло с някакъв болен, чернокож старец, но сега, в мъглата на болестта, в шума на прибоя , в студа на тази сива болница всичко изглеждаше различно. Коди се свлече от металното си легло и с мъчителни крачки се добра до леглото на стареца. После легна с гръб към него и се сви като бебе. Усети сухите ръце да го прегръщат, а бедрата на стареца да обгръщат краката му – прегръдка, каквато не помнеше от детството си, когато баба му го отглеждаше в онова малко селце в Южна Европа. Умът на Коди притихна, треперенето постепенно намаля и той бавно се унесе.

...

Коди се събуди от леко разтърсване – някой го дърпаше за дясната ръка. Отвори очи. Осъзна, че лежи в същата болнична стая, но на пода, зад вратата. Със загрижено лице над него се бе надвесил полковник Кажински от Контингента на ООН.
- Майор Белев, майор Белев, Коди, чувате ли ме?
- Чувам... Какво е станало? Защо лежа на пода...
Полковникът и един сержант му помогнаха да се надигне и го подхванаха под мишниците. Коди ги отблъсна леко, застана сам прав, като се подпря на перваза на прозореца.
- Какво е станало... с мен?
- През нощта бунтовници са проникнали в болницата, Коди. След като са убили охраната са дошли право в тази стая и са направили на решето леглото ви. След като са осъзнали, че не сте в него, са напуснали сградата.
- А старецът?
- Какъв старец?
- Легнах ей тук, на леглото на стареца, заедно с него.
В този момент се обади главният лекар, който се беше появил отнякъде и тихо гризеше нокти в ъгъла.
- Ама ние, господин Коди, старецa го преместихме още снощи, веднага след като вие заспахте. Той беше умрял. Тъй де, починал...
- Не може да бъде! – извика Коди и се подпря с две ръце на прозореца.
- Така е, Коди – потвърди и Кажински. – Очевидно в някакъв момент си станал и си се свил на кълбо зад вратата. Затова и убийците не са те видели. Изобщо не им е хрумнало да претърсват, като се има предвид твоето състояние. Защо не ни уведоми, Коди, защо не дойде при нас? Знаеш, че винаги сме готови да помогнем на колеги.
- Мислех, че Пиер ви е уведомил.
- Пиер? Той ли беше човекът, който те доведе тук?
- Да.
- Някой друг освен него знаеше ли къде се намираш.
- Не. Мисля, че не.
- Това обяснява всичко.
- Какво? Какво обяснява?
Кажински замълча за миг, после продължи:
- Съжалявам, Коди. Пиер е мъртъв. Застрелян е час след нападението в болницата, в едно казино в бунтовническата част от лица, чието описание съответства на тези, които преди това са се опитали да убият теб.
- Но... как е възможно? Какво искаш... какво искате да кажете, полковник!
- Съжалявам, Коди. Разбирам, че му бяхте приятел. Но очевидно вие сте бил по-голям приятел на него, отколкото той на вас. Хайде, ще ви помогнем да слезете до бронираната машина, след това отиваме в нашата болница.

Но Коди вече не слушаше какво му говори полковникът. Подпрян с две ръце на перваза, той наблюдаваше океана няколко десетки метра под прозореца. Внезапно забеляза, че два етажа по-надолу от сградата стърчеше малка метална площадка без парапет, надвиснала над океана. Точно в този момент на площадката се отвори врата и двама мъже измъкнаха нещо тежко, увито във винилов плакат на зелени цветчета. С обиграни махове, като го държаха от двете страни, двамата залюляха виниловия чувал и го хвърлиха във вълните.