автор: nellnokia

Отдавна не беше стъпвала в квартала. Тук живя, тук се дипломира, тук загуби най-голямата си любов и намери съпруга си. Оттук започна всичко. Още не знаеше дали връщането не беше грешка, но след развода нямаше голям избор. Пазарът на недвижимите имоти я доведе обратно в миналото. Не беше броила дните, откакто си тръгна оттук, но със сигурност бяха изминали поне двадесет и две години.
Сутринта краката сами я отведоха в зеленото пространство между блоковете при мястото на малкото квартално кафе. То естествено отдавна не съществуваше. Сега бяха други времена – огромни молове, хипермаркети и интернет-общуване. И хората станаха други. Кварталната търговия умря, но споменът незнайно защо беше още жив.
Дара седна на стълбите на входа, съвсем като едно време. Погледът й се плъзна по тясната пътечка както някога. Преди двадесет и две години по тази пътечка се появяваше той... Тя не чака дълго. Споменът се върна ясен и отчетлив. Видението беше толкова истинско и зримо, че само за миг се изкуши да стане и хукне към него... Пак беше същия. Преди двадесет и две години Филип беше по-големият. Днес тя беше на четиридесет, а той остана завинаги на двадесет и осем.
И сега както тогава бе утро. И отново беше есен. И всичко се повтаряше в съзнанието й точно както преди... Пътечката, джанката, под която се събираха да учат за изпити, балконите. Лицето на Фил отново я гледаше от прозореца на шестия етаж. Защо бе станал толкова рано? Все още не знаеше...
Фил помаха с ръка отгоре и сякаш се усмихна. Обвзе я непонятен прилив на енергия. Като хлапачка хукна към джанката и се развика:
– Фи-и-и-и-ил!
Гласът й проехтя в междублоковото пространство. В шест сутринта от балконите се подадоха сънени глави. Някой се развика, но не й пукаше. Покатери се на джанката и помаха с ръка. Махаше и цялата сияеше. Махаше и се смееше.
Предната вечер беше спала у своя приятелка, съседка в отсрещния блок. Чуждото легло не беше удобно и Дара се изниза още рано-рано. Бързаше да се прибере и да се мушне на топло. Спешна работа нямаше в този ден. Беше есен. Семестърът тъкмо беше започнал. Лекциите можеха да почакат... Само още час-два. Прегърна меката възглавница с ръце и се унесе в уюта на собственото си легло.
В съня...
в съня Дара вървеше по същата пътечка между блоковете. Утринното слънце огряваше сънливо с меките си лъчи пътя й. Фил беше на прозореца и махаше с ръка. Усмихваше се тайнствено и загадъчно. Дара изкрещя името му и сънени глави се показаха от прозорците. Само че тя не се покатери на джанката, а се спусна към блока, под балкона на Фил. Махаше му весело с ръка. Искаше да дойде при нея. И той се съгласи най-неочаквано. Изненадана, тя протегна ръце да го прегърне. Не, не да го прегърне, а да улови падащото му тяло. Фил летеше от шестия етаж със скоростта на своето загърбено минало. Дара протегна уверено ръце. Знаеше, че ще го улови, вярваше. После... после погледна пречупените си лакти, изпуснали най-безценното нещо на света – един човешки живот....
Събуди се, обвзета от противоречиви чувства. Не знаеше какво да прави. Първото, за което се сети, беше да се обади по телефона. Набра номера на Фил, но никой не вдигна. Странно... И тогава разбра, че нещо наистина не беше в ред, не само в съня.
Хукна по стълбите. Тичаше по тясната пътечка в междублоковото пространство към мястото, там под балкона на Фил. На малката зелена полянка лежеше човекът, когото обичаше. Защо ръцете й са здрави сега? Защо в съня се пречупиха? Защо не успя да го хване? Защо беше там само насън? Защо?... Сълзите се стичаха безконтролно по лицето й:
– Овладейте се! – прозвуча сурово гласът на майка му. – Овладейте се, за Бога!
– Жив е. – шепнеше Дара през сълзи. – Жив...
И сега сякаш видя как линейката отпраши към Пирогов в този необичайно ранен час. Няколко души я набутаха в таксито, което дойде след това. В купето цареше тягостно мълчание, защото никой не знаеше какво да каже. Сега се замисли, че на осемнадесет никой от тях не беше виждал още смъртта, затова никой не мислеше за смърт.
Спомни си как обясниха на шофьора случката и той ги посъветва да чакат пред шокова зала. Явно разбираше за какво става дума. Така и направиха след като слязоха, зачакаха. Час, два... Цяла вечност.
После вече никой не искаше да седи безучастен и шумно се изсипаха на входа. Посрещна ги портиерът:
– Вие за кого? А-а-а, за момчето, което почина още по пътя в линейката? В моргата е...
И днес в спомена тръпки полазиха по гърба на Дара. Никой дотогава не беше губил приятел, никой не беше губил любим по този начин. Стояха втрещени на входа на страшната шокова зала. После някой преплете ръце в ръцете на другия и се прегърнаха. Телата им се затвориха кръга като венец и споделиха внезапната болка. Плакаха прегърнати, загубили представа за времето, ужасно тъжни и самотни в прегръдката.
Днес, след толкова години сънят все още остана загадка за Дара. Спомняше си ясно и най-малките подробности в него. Беше размишлявала години наред защо? Но знаеше само и единствено, че между нея и Фил нещата бяха истински. После не се повториха никога и с никой друг.
Тя никога не го забрави. Странно усмихнат в мислите й, той все още снове по малката пътечка в междублоковото пространство. Толкова реален, колкото би могъл да бъде един стар пънкар днес, почитател на Джими Хендрикс, Фиш и Че, с кухарка на рамо, голямо сърце и празни джобове. Така и не успя да му каже колко много го обичаше.

– Мамо! – някой прегърна раменете й нежно. – Защо си тук?
– Какво красиво утро, Филипа! Любувам се на утрото, скъпа! – усмихна се Дара на двадесет и две годишната си дъщеря. – Каква светла пътека...

на Фил