автор: dumite

Бързам замислена...

/Когато бързам или нещо си мисля
се спъвам във всички камъни по пътя си.
Или попадам в средата на всяка локва./
А после прикривам синките
с много,
много дълга рокля.
И мокрите кърпички
никога не достигат
за да изтрия калта от лицето си.
А уж държа на чистото си лице...
Тогава защо се опитвам
да прескоча през
калните локви?
В тях ли е грешката
или във МЕН?

Внезапно се спирам
пред огромната
кална вода.
Черна и мазнаа
Поредната.
Готова да ме засмуче.
в средата на скока.
Почти инстиктивно бръквам в
чантата за мокрите кърпички.
Спирам.
Заобикалям.
Тя безнадежно мазна.
И гладка.
Аз както никога
НЕ СЪМ МОКРА.

Послепис:
Какво от това,
че за пореден път
съм забравила
мокрите кърпички,
нося си огледало
и лицето ми е чисто...