автор: Tiranozavar

"...някой прикован към леглото, задъхан, кипнал, изгарящ...”
„Другите”, Мартин Еймис

Няма ноти. Но има ред. Палките на барабаниста ще опрат в мускулите на корема. Блясъкът на саксофона в потната кожа. Струните на китарата ще отекнат първо в слънчевия сплит.
И моята цигулка, малко излишна, и аз, малко встрани. Ние четиримата. Като излишно украшение в настръхналата от тревожни шумове зала.
Вече няколко дни никой не ни слуша. Барабанистът казва, че още не е опасно. Докато е шумно, казва той, всичко е ок. И неговото ОК е като предупредителен удар с палките. Нещо като изстрел в началото на всяко конно състезание. Но изстрелът още не е отекнал.
Ние, музикантите, и шумящата покрай хиподрума публика. Задължението ни е да свирим. Барабанистът с увереното и кратко ОК, саксофонистът с влажните и властни устни, китаристът с топлата прегръдка и аз, с пресипналата от страх цигулка.
А хората с дългите и бели роби се разхождат край нас. Само привидно се разхождат. Всъщност са се събрали, за да се подкрепят. Мятат си погледи, под мустаците им пробягват неизречени въпроси, босите им крака са готови всеки момент да побягнат.
Рано е още, казва барабанистът. Когато хората с дългите и бели роби побегнат, тогава ще побегнем и ние. Последните белокожи с последния влак.
Онзи ден, в зората на ужаса, ден понеделник, първо напуснаха камериерките. Гласовете им още отекват в коридорите, също и стъпките, които ги следват. Първо шепнеха в асансьорите, скрити от погледите, и тайно. После се събираха по балконите и дълго наблюдаваха светлините на пристанището. После, бързи като мравки, събраха багажа си, струпаха го пред рецепцията и се изпариха. Малко преди автомобилът им да отпраши към летището погледите им станаха по-твърди, а интонацията високомерна. След тях остана безредица. Сякаш си бяха отмъщавали в последните мигове.
После някой събра боклуците – счупените от невнимание или ярост чаши, забравените по земята кърпи, повехналите във вазите цветя, забравените сувенири, непотребните вече карти, картичките с копнежите, салфетките, омацани с грим.
Някой ги смени. Някой невидим. Онези жени, които не показват носовете си навън и никой не е виждал лицата им. Само каносаните им ръце и очите, скрити зад шарени и премрежени бурки. Хотелът стана по-дискретен, защото бе тих.
После се промени вкусът на храната. Блюдата в огромната зала станаха по-скромни и по-пикантни. А погледите на хората с белите роби по-враждебни.
Беше ден втори, вторник, в предверието към ужаса. Същата вечер залата бе оглушала. Саксофонистът овлажни устни, изви предизвикателно дясно рамо, огледа с бръснещ поглед хората, но звук не последва. Беше усетил. Той или саксофонът в ръцете му вече долавяха растящия ужас. В същото време бомбите вече са падали в покрайнините. Покрай границите на тази малка държава. На ръба на морето, в разпенявените от жега вълни. В пустите пясъци, с изкъртени от други бомби зъби.
Било е предупреждение в деня преди сряда. Преди седмицата да се скърши на две, и хотелът да опусте.
Тръгнаха си гостите. Панически. Стаите им първо само изглеждаха пусти, после се оказаха ограбени. Някой бе изнесъл лампите, друг си бе тръгнал с огледало, кабелите на телефоните бяха изтръгнати, прозорците зееха отворени и вятърът дълго дъвка одрипавелите завеси.
А ние оставахме. Докато има самолети в небето не е опасно, каза тогава барабанистът. Не е опасно, ок?! Никой от нас не разбра дали пита ли или заявява. Но изстрел не отекна.
Залата, в която свирехме, се стесняваше. Лютите блюда в ъгъла, босите и бели пети на хората с тъмна кожа, невидимите им жени, които ни наблюдаваха сякаш през стените, портретите на непознати хора с притворени от страх очи върху стените.
Същата вечер прегръдката на китариста бе по-гореща. Колкото по-силен бе тътенът от бомбите и колкото по-оглушителен съсъкът на вятъра и трясъкът на стъклата, толкова кожата му бе по-трескава и погледът по-огнен.
Светят ти очите, казах в ухото му, а кожата му сякаш стенеше, опряна плътно в тялото ми. А навън пустинята бе странно червеникава. Като преди пясъчна буря.
Ще ни погълнат пясъците, ще видиш, каза китаристът, а ръката му се изкатери до гръбначния ми стълб и потъна в косата ми. Стори ми се, че в мрака на стаята проблеснаха искри. Тогава той прошепна „Фойерверки!”.
Ден четвъртък. Изнесоха шампанското. Цигулката бе оправила гласа си. Сякаш цялата влага се бе изпарила от въздуха и сега звукът й бе по-чист, и по-висок. Празничен.
Мъжете с белите роби отваряха бутилките шумно и изглеждаха смешни с изящните високи чаши в ръце. Нещо празнуваха, но не разбирахме какво. Бяхме странно обнадеждени. И саксофонистът все по-артистично облизваше устни и все по-отдадено се сливаше с малките и крехки балончета в чашите.
И тогава се чу гръмотевицата. Насред чистото небе нещо светна, после отекна, а после тежко грохна и ни захлупи прах. Саксофонът се задави, цигулката изскърца, а барабанистът изненадано вдигна ръце, сякаш именно с тях бе произведен този гръм. Някаква чаша падна и блясъкът на стъклата мързеливо изгасна в пухкавия килим.
И после настъпи бягството. Някой панически събираше храната в покривки, друг грабна бутилките, а всички крака изтрополиха към мазетата, там, където щъкат скорпиони и змии, и където пясъкът е повече от звездите по небето.
На следващия ден, събота, в началото на края, самолети в небето нямаше.
ОК ли е вече? Попитах барабаниста. Дали вече е ОК по твоите стандарти за тревога?
Но денят бе тих. Без самолети, с много хапещи комари, побъркан в термометрите живак, и озлобен вятър, който променяше контура на дюните.
Всичко е наред, каза тогава той. Не каза, че е ок. А наред. Употреби тази дума. И ние поред засвирихме. Без ноти.
Дори да настъпва краят на света хотелът не трябва да затваря. Може някой да е тръгнал насам преди войната и всеки момент да пристигне. Никой не бива да остава без дом в това несигурно време. И в тази жега.
А и музиката успокоява. ОК?