Камък до камъка,
почти без пътека,
ей-така си вървя
и се спъвам.
Аз съм ехо
на тази космическа
граница,
на скалите с небето.
Аз съм водата,
която се лута,
но не се предава,
и тогава
пред мен се отваря
Окото...
Привет, Anonymous » Регистрация » Вход |
|