автор: ra4e-ton

– Защо се влюби точно в него? – ме пита приятелка.
Защо? Неподходящ въпрос. “Защо” предполага логическа мисъл, решение. Разум. “Защо” изисква причина. А любовта не е причина... тя е следствие.
Любовта е онова, което става с нас след нелогична, емоционална вихрушка, която ни избира и белязва... не ние нея.
Не мога да обясня причините. Аз самата съм следствие. Аз съм по-млада, по-чувствена, по-свободна, по-луда, по-жива, по-добра, по-вдъхновена, по-дива... Това са последствията, резултатът от едно емоционално нападение, срещу което бях безсилна. Защо е избрало мен? Не знам. Имах ли избор да му се противопоставя? Не мисля. Омагьосващо, могъщо и първично е. Като чудо. Идва и те променя, без да пита, без да се интересува от последиците... и в никакъв случай – от реалността. От разумните причини, от сходствата на характерите или интересите... Просто така, като безразличен океан, който помита зажадняла суша, заличава я и я пренаписва отново. Оставя я тръпнеща, въздишаща и замечтана, жадна за още и още... пристрастена. Заразена с магия, с живот...
Чувствам се заразена. И болна от крайности, от небе и подземие, които се редуват с такава бързина и безочие, че погледът ми неконтролируемо губи идея за хоризонта. Щастие и нещастие се редуват мигновено, асансьорно... Болестта и лечението имат едно и също име. Неговото име. Присъствието и отсъствието му са стрелките, с които измервам времето си, с които запълвам пропастта в себе си. Светът има една ос и ако не се върти около нея, изобщо не се върти и става бодливо неподвижен. Непреглъщаем. Секунди, часове, дни стържат ръждясало в съзнанието ми... или устремно летят на вълшебно килимче към залеза, изгрева, безвремието... Зависи от неговото съществуване.
Аз, цялата аз, съм сведена до реакция. До биологично и елементарно същество. Дишам, издишам. Туптя, не туптя. Зависи от него. Но съм жива във всеки един нюанс на живото. Светя от радост или скърцам от болка... но съм жива. И затова не съжалявам. Затова не се интересувам от “защо”...
И все пак – защо ли? Защото мисля, че най-страшното нещо в живота е да не си достатъчно жив. Да си забравил какво е да си жив. Да си забравил милувката на вятъра в крилата ти, да си забравил еуфорията на безтегловността, да си забравил колко е хубаво да бъдеш неразумен и свободен... Ето затова се влюбих. Защото съм орисана да вкусвам живота и да не забравям...
Сега получи ли своето “защото”?...