автор: barona_36

И тъй по своему щастлив
дочаках кобния си ден:
погребан от жена бях жив,
макар и от жена роден.

Отмина ме. И вейна мраз.
И уж по-кротък от трева
в църковен двор, реших от раз
да търся сметка след това.

Бях груб. Едно всемирно зло
отключи призрачни черти.
И сякаш като през стъкло
със ужас ме погледна ти.

И в погледа ти начаса
страх всеки блясък траен стри:
така извива често сърп
див смерч над изгревни гори.

Сега се чувствам по-немил
и от чудовище в Лох Нес:
на друг аз всичко бих простил,
но своята жестокост - не.