автор: rumpel

В шумòленето на тревите,
в жуженето на звезден рой,
сред битието нейде скрита,
аз искам да си само мой.

Дали обаче е възможно
сред виковете на щурци,
да чувствам върху мойта кожа
дланта от свилени конци?

Дали все още е възможно
с любовно-живата вода
и с четката на стар художник
да сложиш огнена следа

върху перчема ми извезан
с един космически покой?
Преди напълно да изчезна,
аз искам да си само мой!

Когато в сънища засмяна
се мъдри лунната ламя,
тогава искам да остана
до края – влюбена жена.