автор: secret_rose

Как помня го, извит между трънака
голямата курия и татула
протяжен, мързелив, почти очакващ,
полегнал настрана, снага забулил
с дебелата завивка на годините
под сянката на мамината круша,
край ореха на Чичето, де зиме
момчетата се криеха да пушат.
Пресекъл напреки и двете диги
и бърза, бърза да догоня влака -
отвъд полето ли да го застига..
А него пътниците все го чакаме..
Вървим го от зората синя още
с терличките, на кука завъртяни
та чак до тежките пиянски нощи.
Или в прегръдка чужда го заравяме.
Минава и край малкия параклис
и слиза по-надолу до към моста.
Пресичат го и него - мисли вакли.
Дерат го с пръчки ничиите пости
просурнали нога в праха му свиден.
А аз го дърпам... дърпам към сърцето
да се обърне че да ме провиди,
без време да не тръгна накъдето
животът е безпътица, без права.
И само кръстопътища му зеят.
Как помня го... И му приставам.
Преди да е дошъл пред мен на кея.
И скачам.
А водата се разделя.
Очите ми - рибарски медовини.
Те, сватбите се свирели в Неделя.
А пътят ми... и този път замина.