автор: GINKO_PRIM

Попееее! Попеееееееее! Къде се навря пак по кьошетата? Ти мене ше ме изповядваш ли или да?
За какво си мислиш съм ти се изтръскала тука на крака?! Хайде, намятай епитрахила, докато не ми е минал мерака! Как без него? Не може! Знам те аз без. Миналата седмица се подлъгала баба Куна и сега цяло село я разнася за срамотите ù. Пък аз съм била клюкарка. Готов ли си, да отпочвам?
Та… Грешни са помисли минали под кърпата на главата ми, попе. Да ме прощава шефа ти и да вземе да удари едно рамо, белки ми ги избие от тиквата, че на откачане отивам. Досега само чейнето съм си откачала, ама нъл лепило по реклама съм взела от градо – опрайвах го. Страх ме фаща, кат си помисла без глава как ще е! Имало било да ми се случват все на мене дивотии. На млади години, как да е – бива. Ама нá, дето казва Пена Лизгарката - остарях, па хич не поумнях! Нали си ме знаете и ти, па и половин (ако не цяло) село що за чудо съм?
Тъй де, стига съм се отплесвала! Голямо изпитание ми поднесе тоз твоя бос. На кръстопът гаче пъпа ми е хвърлян, а не на покрива на курника, както ми е казвала мама. Съм се разкикерчила не, ами на разчекване ма е докарал проклетника. Добре де, от мен да мине, няма да го нахулвам повече! Рекох ти май миналата седмица… Може и преди това да беше. Дай, да не изпадаме сега в подробности и запетайки! Рекла съм си за оня, дето ме иска ей тъй – „завинаги”. Да бе. У скайпа ми писа. Черно на бяло си го имам. Да ми радва окото и да ми гъделичка самочувствието. Е, нашенче си е. Селско момче, ама добро. Като зяпна, дума не дава да падне. Съкровище съм му била. Не, бееее. Не е бившия! Бившия да е жив и здрав, ама като се чуем, само се жалва и все за пари мрънка. Аз да не съм банка Антинари? Сега да пусна бомбата – и друг се найде да ме кандърдисва да съм му пристанела. От Америката чак. У Фейса ме намерил. Курдисала съм там едно фото – с цигарата в едната и с халбата в другата ръка – да ги стресирвам навлеците му и прочие, ама не би. Таквоз писмо ми изтряскал завалийката, че хлъцна и Гугълчо. То, и нета калпазански. Не носи на много, та 3 пъти трябваше да го натискам по ентера докът захапе. Пък аз, нали не вдявам ингилизки – все там си мятам писмата чужбински да ми превежда. Малко не ги доизкусурява, ама все е нещо. Кат прочетох, попе… паднах от стола!
Парашутист човека. Военен. От самолет скачал. В джунглите май бил, че не го плашели бръмбари и паяци разни. Нещо за среща със смъртта споменаваше. И накрая – разтресло го било, смазала съм го кат вълнá приливна. Зарад едни очи. Туй военните и тях на пуезия ги избивало. Да видиш, дан повярваш! Вечност щял да ма чака да му прочета писанката. Е, аз кво? Що да го мъча чиляка? Прочетах. И без туй убивам маса време в тоя фейс. После си викам – що па да не са напрая на културна? Барем едно мерси си е заслужило хайванчето. Ама нъл не ми стига все културата. Изгърмях си джокера „обади се на приятел” на бърза ръка. Мож да е кривотия и тя кат мене, хем гражданка, ама помогна. Спретна ми една реч, кат на кралска особа. Аз таквиз ни мога ги докара, ку ще квот ще да стани. 15 пъти ми го повтори, докът сколасам да го запиша. Наизуст го запомних, че знаш ли – мож пак да потрябва. „Благодаря за вниманието. Много сте мил. Поласкана съм.” Де да са сетя аз за такива приказки?
И тъй. Отърчах пак до Гугълча, прасна ми той превода, маскира ма на мома англичанка и го изпратих. След няма и толкоз – иде пак писмо. Кво ти писмо? Ферман направо. Писал, ма писал, та са олял. На четир пъти го мятах у преводачката, че няма събирване. Знам му и кътните зъбки на тоя – от къде, кога, колко, родата, децата, колата, бившата… само заплатата не сий казал. Ма, ако река – и нея ши знам. И ма кани. У Америката ма кани мискинина му с мискинин… Гледах го на снимката. Четах му писанките. Пулих са и са дивих. И накрая, ей ма на - тука съм. Дръпни го шефа си настрана и му речù, че съм на зор. Нощес да взема да ми праща рабош някакъв, да ми са уясни ситуацията, щот хептéн мой да откачи чиляк от мисловнуст! До утре ку нямам хабер, сигур` ш`са спомина. Нá ти две пари за свещи сега, да припаля за живи и умрели и да бягам, че манджата загоря на печката. И да си мъльчиш у село, че ха съм си чула приказките от хората, ха съм насъскала кучката да те насмете наместо мене! Тя поне зъби има кат стомана. Лепило не ù трябва. Засега.