автор: alisa

Дъждът вали. Почти потоп.
Не ми е тъжно.
Не чакам никаква любов.
Не лъжа....
Не пиша даже. Може би
не е за песен.
Щурецът явно го боли
(не че е есен),
а сигурно му липсвам аз -
такава никаква.
Гася поредния си фас -
не ми отива.
Обаче може и така.
На кой му пука?
Гримирам се с една сълза
и сгазвам лука.
Последен валс. За първа нощ
сама осъмвам.
Ех, ОНЗИ се оказа лош.
Прибрах си стръмното.
Оставих го почти щастлив,
да диша в ниското.
Простих му. Ще остане жив.
Спрях да го искам.
И още хиляди неща.
Светът се случва.
Не ме боли. Не съм сама.
Разлаях кучетата.