автор: anonimapokrifoff

Когато бяха в небето, размахваше богоподобно орловите си криле; щом се спуснеха на земята, неуморими като смъртта бягаха лъвските му крака. Той – едно от кучетата на Зевс, последен във впряга на Немезида. Приносител на Възмездието, което никога не закъснява.
Вярно е, че не беше Водач, но бе най-близо до Нея. Опашката му Я докосваше, плъзгаше се по малахитовата Й кожа: първо между бедрата с настръхнали пори, после се усукваше около гърдите Й с щръкнали зърна в цвета на тигрово око... Веднъж се извърна назад и си позволи да Я погледне: от разтворените Й аметистови устни се беше отделила капка амброзия – не се сдържа и я клъвна. Немезида го удари с камшика в слабините и отнесе половината му мъжество, рязко опъна повода и впрягът спря като вкопан в облак. Тя отдели Алабала от другите и каза: „Наказан си да живееш на Земята, защото ти, моят слуга, си позволи да Ме целунеш. Където и да отидеш, да си най-окаяното създание!” Развяваха се косите Й, розов планински кристал, парализираха го очите Й: склерите бяха черен янтар, а ирисите – карнеолен оникс на бели и червени ивици. Присвиваха се кораловите Й зеници като на гневна котка. Обичам Те, опита се да изграчи той въпреки непоносимата болка, но Земята и Небето се завъртяха в безумен вихър.
Падналият грифон се свести вледенен. Наоколо беше равно, пусто и бяло. По някое време го вдигнаха две ръце – човекът беше в животински кожи. По-късно Алабала разбра, че облеклото се нарича тимиак, а връхната риза – анорак. Мъжът го отнесе в топла къща от лед. Когато на следващия ден хората излязоха навън и го оставиха сам, той се повдигна и опря предни лапи на стеаритовото корито, в което домакините събираха урината си. Козината му беше различна, нямаше ги орловите му нокти. Когато съзря отражението си, паниката му прерасна в ужас – беше се превърнал в ескимоско куче.
Новите му стопани се грижеха добре за него, нали беше най-верният им приятел. Бързо научи всичките им думи за сняг, които не бяха чак толкова много, колкото се мълвеше на Олимп. В началото студът го измъчваше, но бързо свикна и с него, и с рибата и тюленското месо, а понякога му подхвърляха дори замръзнали яйца от гагарка, но не и деликатеса си – зеленясала и апетитно вмирисана опашка от нарвал. Бели и черни трупни червеи поглъщаше през краткото лято и тялото му укрепваше от тази стопроцентово протеинова храна.
В един обичайно мразовит ден до иглуто спря чужд човек – Кнуд Расмусен беше странното му име. Той търсеше силни кучета за впряга си. Така Алабала разбра, че Калаалит нуунат (Земя на хората) се нарича още и Гренландия и не е нищо повече от грамадна буца лед. Тръгна с Расмусен – беше Водач и пръв прекоси Северозападния проход, пробяга 18 хиляди километра: най-великото по протежение пътешествие в Арктика с кучешки впрягове. Заедно с Кнуд доказаха, че Земя Пири е полуостров, а не остров. И ако стопанинът му си имаше някакви лични причини да кръстосва снеговете и ледовете (баща му беше датчанин, но майка му – гренландска ескимоска), не можеше да се каже същото за откачените му последователи.
Алабала знаеше, че е безсмъртен, а това неизбежно щеше да му създаде проблеми. По някое време напущаше господаря си и намираше нов. След многобройни перипетии и десетилетия, които бяха за Олимп просто месеци с мързеливи следобеди и неспокойно нощно въртене в копринени чаршафи, се оказа собственост на Харолд и отиде в Норвегия.
Тук си беше направо жега, но се налагаше да се приспособи въпреки гъстата си козина. Стопанинът му живееше в западната част на страната в малко селце с хиляда души и беше фермер. Самотник, който си мечтае да се ожени за тайландка – да му прави масажи на вечно схванатия гръб и да му готви екзотични манджи. Хранеше Алабала с норвежка сьомга и хайвер, намазан на филия бял хляб. Понякога му купуваше кучешка храна и бившият грифон после скимтеше от спазмите на стомашното разстройство. Харолд си вареше домашен алкохол от брашно, мая и захар. Вечер обръщаше няколко чаши от него, а после отиваше в „Мръсната Нели” – местната кръчма. Винаги водеше със себе си и Алабала. Щом норвежецът се трупясаше от изпитите бири и паднеше под масата, сервитьорите го хващаха за мишниците и го изхвърляха навън, а кучето ближеше лицето му и виеше. Винаги се намираше някой по-малко пиян съсед, който натоварваше в таксито Харолд и него и ги прибираше у дома им. След една такава вечер, когато копнежът му по Немезида беше нетърпим като гъбички между пръстите на лапите, Алабала обърна шишето на Харолд с домашна ичкия и излочи 95-градусовия спирт. Заспа мигновено, а на следващия ден главата го цепеше и той проклинаше и Зевс, и Нея, и безсмъртието си.
Дойде лятото, Харолд пиеше до безсъзнание, но в някакъв миг на просветление взе кучето си и замина за България – щеше да почива на „Златни пясъци”. Толкова много се наливаше в самолета, че се наложи пиколото от хотела да го влачи до стаята и да го просне на леглото. Посред нощ Алабала се събуди, скован от студ – нямаше козина, защото се беше превърнал в човек: проклятието на Немезида го преследваше. Отвори куфара на стопанина си и навлече от неговите дрехи: норвежецът беше едър и се наложи да навива крачолите на панталоните му. Харолд се събуди на следващия ден по обяд:
- Вур ер хунден мин? (Къде ми е кучето?)
- Ден рьок ют. Дю е алти сюл. (Избяга от теб. Ти си постоянно пиян.)
- Вур е ек? Вур ченер ви варандре фро? (Къде съм? Откъде се познаваме?)
- Дю е и Булгария. Дю хар иче воре едрю по ей веке. Дю спир ог дритте хейле тида. Пютон! (В България си. Не си изтрезнял от една седмица. Непрекъснато повръщаш и дрискаш. Гадост!)
Алабала се представи като Андре от Волда (бяха ходили в това близко градче), а Харолд се закле да откаже алкохола, щом е стигнал дотам, че да не разпознае един земляк, който и на всичкото отгоре е и различен по външност. Бившият грифон се оплака, че в България са го обрали, и поиска назаем 5000 крони. Харолд му даде 10 000 – това бяха 2 400 български лева.
След това се запиля из Варна. Стигна до Колхозния пазар и там циганите го заговаряха на езика си: не стига, че беше човек, но и кожата му беше мургава като тяхната, само че по-чиста – в края на краищата се беше къпал в Норвежко море едва преди месец. После от скука се напъха в някакъв интернет клуб. Хлапетата убиваха виртуално на поразия, а той попита на английски обслужващия персонал (оказаха се полезни скучните учебни часове на Олимп) как може да прочете нещо за грифоните. Насочиха го към „Гугъл” и така научи, че символизира връзката между небето и земята. И че е непорочен – това силно го изненада. И че грифоните имали златни гнезда, което си беше чиста глупост. После разбра, че негово изображение има в арките на моста над Янтра до Бяла, строен от Колю Фичето. Беше му любопитно как го е пресъздал един смъртен и замина за Бяла. След това доста време се мота из Велико Търново – там имаше една художничка, която ваеше псевдотракийска керамика, изписана с грифони, и я продаваше като топъл хляб на чужденците. После тръгна да обикаля страната. Разбра, че е научил българския, когато в един от многото влакове се пробуди и се чу да казва: „Ц-ц-ц-ц-ц! Лошо! Много лошо! Няма пари!”
Хубаво му беше да е куче в Норвегия, дори и в Гренландия не беше толкова зле, колкото тук. Купи си няколко пъти сьомга, но бързо се отказа – беше много скъпа. Научи се да яде боб и шкембе чорба. В началото го свиваше коремът и почти не излизаше от тоалетната, но и това отмина. За разлика от подвикванията „Ей, мангал, мръдни малко, че ще те сгазя с кеф!”.
Накрая стигна до село Ключ в полите на Беласица. В някакъв вестник прочете, че там ходели извънземни, но на него му беше ясно, че това са боговете от Олимп. Щеше да е близо до дома, можеше и да срещне Някого от Тях и да го помоли да ходатайства пред Немезида, за да го помилва. Нае квартира в къщата на един изключително вехт старец и се глави да пасе селските овце. Хората в началото го приеха резервирано – нали беше циганин, но скоро му свикнаха. Нито една овца не изчезна, женските се агнеха като пощурели. Вечер Алабала, който вече се казваше Ачо, разпиваше с мъжете в кръчмата: след 95-градусовата отрова на Харолд тяхната ракия му беше като чешмяна вода. Имаше красив глас, научи се да свири и на кавал и вземеха ли се овдовели дядо и баба, веселеше от сърце прецъфтелите младоженци и поувехналите им гости.
В един ден, скапан още от сутринта от мараня, Алабала пасеше стадото, облян в пот, а в същото това време някаква си Лихнида най-егоистично си веслаше кайчето в прохладата на Охридското езеро. Беше му чоглаво като на метилява овца и подкара на кавала една протяжна и сърцераздирателна мелодия. Тогава Я видя. Беше приела образа на земна жена, но си оставаше Тя – Немезида. Кожата Й беше седефена, косите – рубинени. Алабастровите голи нозе газеха острите треви, сапфирените Й очи бяха вперени в него. Лъвското му сърце прихлопа заешки, а орловият му поглед стана бухалски. Той се разкъсваше от дилемата какво да Й изпее – дали „Назад, назад, моме Калино, не мой да одиш подир мен”, или „Стъпвай, пристъпвай, булчице млада; стъпвай, пристъпвай, назад не гледай”, но Тя го изпревари:
- От всички мъже в живота ми само ти си ме обичал истински – откъсна се от гранатовите й устни. – Щастлива съм, че те откривам във вид, така удобен за любов!
Чела е Миряна Башева, помисли си той и изтръпна. После Тя се приближи и го прегърна – беше го търсила с месеци (олимпийски), без да губи време за женски глезотии като къпане в реки и потоци, и ухаеше на мускус, амбра и, разбира се, амброзия. Жезълът на мъжеството му се надигна ощетен, но Тя не се притесни: от „Единадесет минути” на Куелю знаеше, че G точката Й се намира само на два-три сантиметра от входа – на тавана на коридора и леко вляво. Той Я обладаваше царствено – до четиридесет пъти на ден, а в мигновението на излива захапваше стръвно перлената Й шия. В тая работа беше абсолютен Ачо, а не Алабала. След много, много и много земни часове (на Олимп нямаше толкова малка мярка за време) щастливият Й крясък обрули кестените на Беласица, а сребърните Й нозе раздраха аметистовото небе със знака за безкрайност.
Това се повтаряше почти всекидневно: нормално за Земята, но по-често от ежесекундно за Олимп. Непрестанните възторжени писъци струпваха облаци над планината, които се освобождаваха от напрежението също като Немезида – с трясък. В началото боговете се успокояваха, че това ще трае само някакви си три земни години, както твърдеше Бегбеде, но се оказа, че в този случай не е познал. Отнеха на Зевс титлата Гръмовержец, защото вече не той предизвикваше гръмотевиците, но това не облекчи положението: безсмъртните се влачеха мокри, кални и унили. Никога повече не видяха Богинята на отмъщението, но редовно Я чуваха.