автор: rumlas

из „Немски възпитаник”

Още не бях съвсем на „ти” с немския, когато майка ми ме изпрати до близкия супермаркет за яйца. За ситуацията, в която се озовах, не можех и да сънувам. Влязох вътре и веднага забелязах, че нещо не бе наред. Хора имаше, но те се намираха в близост до изхода, а видът им наподобяваше на трудов колектив, провеждащ важно съвещание. В момента, в който започнах да се движа из щандовете, ме последваха с очи, щом посегнах към яйцата, изреваха, а когато поставих опаковката в пазарската си кошница, дотичаха при мен и ме подхванаха:

― Какви ги вършите, млади господине, не виждате ли, че яйцата са поскъпнали?
Погледнах цената и установих, че наистина имаше някакво незначително увеличение. В себе си носех достатъчно пари и затова се опитах да продължа.
― Нима не разбирате?! ― взе думата по-главният и занарежда: ― Докъде ще я докараме с подобни младежи като Вас, един господ знае! Че толкова ли е трудно да се възползваш от правата си на гражданин и да изразиш позицията си? В крайна сметка нали тук става въпрос за всички нас!
Останалите кимнаха и ме заоглеждаха така, сякаш бях пропит от безотговорност, и нетърпеливо ме подтикнаха да поправя грешката си. Аз обаче си бях глътнал езика.
Нищо не разбирах. Трябваше да купя някакви си там яйца, а тези хора ми се пречкаха. Какво си въобразяваха, че ще постигнат, не проумявах. Факт е, че дори и малките деца, намиращи се в магазина, също както възрастните, стояха кротко и очакваха нещо да се случи. Тъй или иначе, не ме оставиха на мира, докато не върнах опаковката на рафта.
Прибрах се в къщи, разказах на майка си за случилото се, а тя директно ме заподозря да не би да съм превъртял. След няколко минути и двамата нахлухме в магазина. Въпреки че майка ми принадлежи към пробивните и настоятелните, и тя усети, че нещо не бе наред и предпочете да се примири със ситуацията, отколкото да проявява ината си на обществено място.
Изведнъж настана оживление. Mлад мъж от управата на магазина изскочи напред и стискайки юмруци над глава, оповести:
― Победа!
Продавачките се заеха да поправят цените, връщайки ги към предишните. Насъбралите се поздравиха и доволни се разпръснаха. Започнаха да пълнят кошниците си, все едно, че нищо не се бе случило.
По-късно се оказа, че действията им били повсеместни и че подобна практика в ГДР не била нещо необичайно. Въпреки че социализмът като обществен строй не бе от най-демократичните, хората бяха активни и използваха в максимална степен правата си.
През следващите години станах свидетел и на други подобни прояви. Гражданите се обединяваха и тихо и кротко даваха да се разбере, че нямат намерение да купуват от продуктите с повишени цени, и което бе особено впечатляващо, тактиката им в повечето пъти успяваше. До болка познатият ни обратен вариант, а именно, да се изкупи всичко с цел запасяване или да демонстрираш пред съседите, че можеш да си го позволиш, тук беше немислим.
И на запад нещата не стояха по-различно. Често научавах от разказите на моите немски приятели и колеги как винаги се налагало да се пазарува от най-евтиния магазин:
„Хорст-месарят взе да се превръща в скъпчия!” ― казваха те и единодушно решаваха: „Тогава ще купуваме от конкурента му Райнер, който се намира на две преки по-надолу, но засега е най-изгоден! Ако е необходимо, ще пътуваме до края на града, но няма да им се дадем толкова лесно!
Лично в моя чест имаше и още по-подробно обяснение: „По този начин, ние, гражданите, държим търговците изкъсо и в известен смисъл дори ги възпитаваме. Та нали те зависят от нас – клиентите!”
И наистина, не мога да не отбележа как населението на цял един град от порядъка на Нюрнберг или Щутгарт се струпваше пред даден хипермаркет, докато „конкуренцията” в съседство оставаше безлюдна, и то само защото цените ú бяха с една идея по-високи.
Тук е мястото да поясня, че най-съществена роля по отношение на пазаруването и изобщо заплащането на каквато и да било стока или услуга играеше и продължава да играе думата „шпарен” . В Германия тя представлява нещо като парола за потребителите. Всяка реклама, съдържаща в себе си и най-малката нейна разновидност, е гаранция за успех.
Германците са луди на тема спестяване. Дори бих казал, че това им качество е заложено в кръвта им по рождение. Защото няма начин немец да не задели пари настрана. А ако за тази цел може да направи икономия от всекидневните си или други харчове, още по-добре.
Спестява се от всичко. От пазаруване, застраховки, режийни разноски, транспорт, горива и други. При това, да избереш по-семплото, по-обикновеното или по-простото, лишавайки се от някоя и друга екстра, е типично. Изключение се прави единствено при храната, защото за германците тя стои на първо място. Може за друго да няма пари, но за храна трябва да има. Въпреки че при съществуващия стандарт това не е проблем, и тук стоките се закупуват от най-изгодния магазин.
За съжаление, аз не успях да прихвана кой знае колко от подобни качества и затова оставям правенето на икономии, спестяването, както и пазаруването от най-евтините магазини, на немските си приятели. По отношение на всичко останало смея да твърдя, че съм повлиян от немското възпитание. В някои конкретни случаи дори бих казал, че съм повече немец, отколкото такива са самите германци.
Първото, на което се научих и което спазвам и до днес, е, да идвам навреме. Никога през живота си не съм закъснявал за среща, мероприятие или подобно. Имам чувството, че ако го допусна, то някаква частица от мен ще си отиде завинаги. Казаното обаче не означава, че полагам специални усилия. Напротив, всичко е въпрос на желание и организация.
Друга съществена черта е пазенето на чистота. Но тук не става въпрос само за изхвърлянето на боклуци по улиците. Поддържането на дома за максимален период от време е основен приоритет. Така той се почиства през по-големи интервали, а съботите или неделите могат да се използват за нещо много по-приятно, като излети или пикници например. Към това ще прибавя и подреждането на шкафове, гардероби, килери, мазета, та дори и на хладилника. Всичко трябва да е подчинено на прегледността и удобството. Като изключим и трупането на чинии в мивката, някои от които директно могат да бъдат изплакнати, изсушени и прибрани на място, ще видим, че почистването на дома и свързаните с това усилия може значително да се улесни, превръщайки се не във фикс идея на „злата домакиня”, а извършвайки се според потребностите. Иначе мога да заявя, че освен онази обелка от шоколад, която фалцирах на един от главните булеварди в Нюрнберг, друго на обществени места никога не съм изхвърлял.

Но има и още нещо.
Веднъж заведох на вилата си, намираща се високо в Балкана, едни приятели германци. Всеки бе взел по нещо за ядене и пиене. Запалихме барбекюто и метнахме мръвките на скарата. Изкарахме си чудесно.
Още в началото ми направи впечатление, че гостите ми събираха всичко онова, което беше произведено по изкуствен път, като пластмасови чинийки и найлонови пликчета, в отделна торбичка. На сутринта приготвихме закуска и седнахме да пием кафе. После разчистихме и тъкмо да сложа торбичката в печката, за да я изгоря, когато Карола ме спря:
― Това е недопустимо, освен ако на комина нямаш монтиран специален филтър!
― Но какво толкова ще стане? ― отвърнах аз и си помислих: „Да бе да, филтър! Аз едвам успях да събера пари за печката, та камо ли за някакъв си филтър, при това специален!”
Тези хора нямаха и най-малката представа с какви трудности бе свързан животът у нас. Първо се пазарих близо час с петима роми за цената, а после с един шофьор на руски военен джип, който да я закара, тъй като път догоре нямаше. Да не говорим за пренасянето и на последните 100-ина метра на ръце, което допринесе за удължаването на горните ни крайници с брат ми с по няколко сантиметра и заприличването ни на Урко от „Планетата на маймуните”.
― Материалите, от които са направени опаковките, при изгаряне отделят токсични вещества и колкото и фирмите производители да се опитват да ни убедят в противното, не трябва да им се доверяваме на сляпо! ― поясни Свен и ми издърпа плика от ръцете.
― Това с отровите го разбирам, но нали сме далеч от цивилизацията, а освен това не виждам какво толкова ще ú стане на природата от един найлонов плик и кажи речи 20 грама пластмаса.
― Точно тук е въпросът! – отсече Карола. ― Ами, ако всички мислят и постъпват като теб?!
Не ме убедиха напълно, но си замълчах и ги оставих да правят каквото щат. Взеха плика и го возиха до София, а когато пристигнахме, го изхвърлиха в първата кофа за смет с думите:
― Жалко, че няма отделни контейнери за подобни отпадъци! Остава ни единствено да се надяваме, че в предприятието, където се преработват, разполагат със съответното оборудване и знаят за какво става въпрос.
― Да бе да, предприятие, преработка, контейнери, та чак и знание! ― рекох си аз и заключих: ― Щом желаете, надявайте си се!

Най-трудни се оказаха годините след като окончателно се прибрахме в България. Едно бе да изкараш два месеца ваканция и пак да си заминеш, друго да знаеш, че ти предстои пълна промяна. Реалността извън пределите на двора и приятелите ми ме налегна с пълна сила.
Да напуснеш жилищния блок не бе особено желателно. Все пак, разполагах с три входа, два от които с директен излаз на булевард „Стамболийски”, а третия – към улица „Жеко Димитров”, явяваща се пряка на булеварда. Отделно съществуваше и „желязната врата”, откъдето в двора влизаха или излизаха колите на живущите. А за пет години те се бяха увеличили с три москвича и един запорожец и сега наброяваха общо шест автомобила. Желязната врата обаче се заключваше така, както и вратите на другите два входа. Оставаше единствено третата. А прекрачиш ли я, попадаш в друг свят:
― Ай, леле, хафте! Какъв е тоя панталон бе, Милчо? Пак ли си играл на комар бе, нехранимайко такъв? ― нареждаше леля Авера на десетгодишния сополанко, разхождащ се напред-назад без каквато и да било цел.
Единственото ú занимание от сутрин до вечер бе да седи по турски директно на земята и да наблюдава и коментира околните. По цял ден люпеше собственоръчно изпеченото си слънчогледово семе и изстрелваше обелките от устата си подобно на въздушна пушка, насочвайки ги към всевъзможни мишени, и което бе най-интересно – винаги улучваше.
― Този път не позна, лельо Аверо! Изкарах си го с честен труд! ― отвърна Милчо, но май сам не си вярваше.
― Да престанеш да се занимаваш с този алъш-вериш, че няма да прокопсаш, ей, чуваш ли ме!? ― нахока го тя и го дръпна встрани, и добре, че го стори, защото Барчо щеше да го премаже с колелото си.
Отдавна не бях виждал такова. Нямаше никакви екстри. Даже джантите му бяха различна големина. Явно бе сглобено с подръчни материали. Представляваше гола рама и гуми. И спирачки нямаше.
― Гледай къде караш с този колело бе, Барчо, дигна ми кърното (кръвното), ми дигна! – не пропусна да го закачи Милчо.
― Со мангез (какво искаш) бе, залухавел такъв?! ― не се даде на свой ред Барчо.
― Кой е залухав бе! ― налетя му Милчо.
― Я елате и двамата тук! Веднага! ― изкомандва ги леля Авера, целна ги с по няколко семки по главите и след като те се строиха пред нея, подобно на новобранци, ги подхвана:
― Со пенгяз (какво е казал) Георги Димитров бе, Барчо? А ти Милчо, какво се хилиш като тиква, а, кажи де?
― Нанай си понятие, лельо Аверо! ― отговориха и двамата едновременно.
― „Който не работи, не трябва да яде!” – ето, това е казал! Сега разбрахте ли за какво става въпрос, а? Да вземете да ги запомните тези думи, обещавате ли?
― Отвсякъде! Но ние нали се трудим по цял ден! Да не мислиш, че ни е лесно да лъжем, да мажем и да се чудим откъде да изкараме по нещо. Напоследък все по-трудно става – много отворковци се навъдиха в махалата! Един пече семки, друг продава дъвки, трети държи търговията с дънки. За нас какво остана?
― И чичо ви Сульо беше като вас, ама му дойде акъла и се хвана на работа. Не след дълго го повишиха и сега отговаря за нашия си квартал. Я погледнете как е светнал! По-чисто тук никога не е било! ― похвали леля Авера мъжа си и посочи към някакъв човек в далечината, който от два часа подпираше метлата (или тя него) и не спираше да пали цигара от цигара.
За каква чистота ставаше тук дума, не знам. Навсякъде се носеха всевъзможни боклуци и не дотам приятни „благоухания”. Цялата махала вонеше на мърша и развалено!
Но ромите не бяха единствените виновници. Под блока ни работеше един „Плод и зеленчук” и една месарница. Гниенето на стоката бе неописуемо. Кокалите се изхвърляха директно на тротоара и биваха разнасяни от бездомните кучета, докато разкашкалите се до неузнаваемост плодове и зеленчуци привличаха рояци от оси, мухи и други дребни или по-едри насекоми.
На единия ъгъл имаше и бакалия, оградена от всичките си страни с няколко реда метални саламурени кутии от сирене – празни, неизплакнати и оставени да изсъхнат самостоятелно на въздух. Целтта им бе да произведат достатъчно шум, в случай, че някой се опита да разбие магазина, защото неминуемо трябваше да мине през тях. А събореше ли една, останалите щяха да я последват, като трясъкът щеше да бъде верижен и чут навсякъде. (Според мен смрадта, с която саламурата задушаваше околното пространство, вършеше по-добра охранителна дейност.)
Следваше хлебарница, където опашките никога не свършваха, а в обратна посока, там, където понастоящем се разпростира „Мол София”, бе разположена сладкарница „Роза”. Именно тази невзрачна съборетина, с изгнил дървен под и хигиена под всякаква критика, изигра през следващите няколко месеца за мен ролята на телевизионната кула, марктхалето и боквурстите в Берлин. Въпреки че се раздирах от погнуса и падение, я възприемах като отдушник и спасение. Ходех там всеки ден, а понякога и по два пъти. Пиех боза от три, четири или шест стотинки и се опитвах да свикна с няколкото вида сладкарски изделия, наречени „пасти”.
Със започването на учебната година стана страшно. Записаха ме в 7-и клас на 18-а гимназия и практически ме отделиха от приятелите. Веднага си пролича колко бях изостанал с материала, поне спрямо изискванията тук. Имах чувството, че съм попаднал сред океан от професори и философи.
Недоумявах как бе възможно да се пише оценка в зависимост от това, колко дълго се говори по темата. Така веднъж, докато изпитваха един от съучениците ми, отворих учебника и установих, че бе назубрил текста заедно с точките и запетайките. Въпреки че не караше по същество, му писаха отличен шест.
Удобен превоз до училището също нямаше. Придвижвах се пеша, тъй като трамваите и тролеите, изпълняващи ролята на градски транспорт, изглеждаха ужасно. Освен стари и мръсни, не спазваха никакво разписание и сякаш нарочно, за да дразнят пътниците, се появяваха през 20-30 минути на групи от по пет-шест.
Привечер се опитвах да свикна с телевизията, но и тук ситуацията бе трагична. По онова време в България имаше само една програма, която излъчваше предимно новини и сериали. Нямаше как – налагаше се да се простя със забавните и шоу програми, с научнопопулярните поредици, с филмите, със спортните репортажи и предавания.
По отношение на телевизията дори изпаднах в криза. Зарязах я и за първи път се върнах към нея няколко години по-късно, когато стартира рубриката „Всяка Неделя”.
Филмите наваксвах, като ходех на кино. Но и тук нещата не бяха за завиждане. Не стига че всичките бяха със субтитри, ами, докато успеех да ги прочета, сцената се сменяше и така изпусках по някоя и друга съществена част от филма, което не бе особено приятно. За носещите се „аромати” по време на прожекцията да не говорим. Управата на кино „Георги Димитров” бе възприела тактиката да не допуска в салона по едно и също време цигани и българи, докато онази на кино „Аура” настаняваше ромите на балкона, а българите – на партера. Обяснението бе, че „ароматите” се изкачвали нагоре и така на българите не се налагало да ги дишат. Но от балкона към нас летяха семки, обелки, фунийки, а не рядко и плюнки и храчки. Веднъж дори станах свидетел на това, как няколко роми се изправиха на крака, застанаха на ръба на балкона и облекчиха над главите ни по най-спокойния си начин малките си нужди. Но заради филмите, повечето от които щатски уестърни и зрелищни криминалета, жертвите си заслужаваха.
Скоро започнах да ходя и на тренировки. За да стигна до стадион „Васил Левски”, отново прекосявах София пеша, защото, както вече споменах, на градския транспорт не можеше да се разчита. Бях най-младият в групата, но веднага забелязах, че останалите се скатаваха от заниманията. Лъжеха треньора за загрявката, за беговите упражнения, за силовата подготовка, а когато им измерваше време, винаги тръгваха с няколко метра по-напред. Постиженията им бяха отлични и той, разбира се, се радваше, но щом дойдеха състезанията, се получаваха необясними спадове и провали. Защо го заблуждаваха и него, и себе си, не можех да проумея.
Подобна беше ситуацията и при спортните игри, най-вече при футбола. Когато ритахме, ми правеше впечатление, че тактиката тук бе коренно различна. Целта не бе да се надиграе противникът с футболни умения, като техника, бързина и издръжливост, а да му се притъпят усещанията, да бъде приспан и излъган. Прекалено много се разчиташе на индивидуалните качества на състезателите и нерядко по-добрите биваха издигани в никому ненужен култ.
Симулациите бяха най-силното оръжие. Падаше се, ставаше се, превиваше се, а след това се накуцваше по-умело и от най-известните комици. Изпълненията в това отношение бяха толкова завидни, че пред тях биха онемели дори и щатните служители на цирк „Балкански”.
А пък поведеше ли някой от отборите в резултата, играчите му задължително се отпускаха и помръдваха само ако това бе крайно наложително.
И така, само няколко месеца престой в родината ми и всичко започна да ме дразни. Приятелите споделяха тревогите ми, но излъчваха някаква странна примиримост.
― Прав си! Ама какво да се направи? ― повдигаха те рамене и ме оставяха сам да търся и намирам обясненията.
.......................
.......................

Отчужденността си към родната действителност заплатих най-скъпо по време на кандидатстуденската кампания. .......................